В горичката бе необичайно тихо. Тук вече не гнездяха птици вероятно защото кладенчето, което преди бълбукаше наблизо, или бе пресъхнало, или нарочно бе засипано. Говореше се, че мястото се обитава от духове, и точно затова палачите носеха маски — да не ги видят демоните и да не могат после да ги разпознаят. Пазачът също бе получил маска да скрие лицето си, но той не си я сложи, а я окачи на ритлата, че да вдишва спокойно свежия сутрешен въздух.
Пазачът бе изплашен до смърт. Работата в храма на Маат му харесваше и допреди няколко дни, когато се бе появил братовчед му, той бе щастлив човек. Братовчедът винаги бе добре дошъл в дома му — ветеран от полка на Озирис, спечелил отличие за храброст под командването на генерал Омендап. Той го бе хванал под ръка и го бе завел в един от хановете край реката. Там му бе допълвал неколкократно чашата и го бе гощавал с превъзходна пикантна патица. Припомни му, че той го е препоръчал на генерал Омендап и на него дължи назначението си в храма на Маат, и обеща да се погрижи за израстването му в йерархията. С позамаяна глава от виното пазачът бе кимал през цялото време. В някакъв момент братовчед му спомена за кражбите от гробниците. Заклейми гръмко разбойниците и попита дали наистина две от жените са били пощадени и сега се намират в храма на Маат. Изведнъж извади една кесия от джоба и я сложи на масата:
— Все ще ожаднеят — усмихна се. — Просто изсипи прахчето във водата.
Когато пазачът отвори кесията, го лъхна познат горчив аромат. Понечи да възрази, но братовчедът напълни чашата му отново, склони глава доверително и тихо обясни, че двете жени са лъжкини и ще се опитат да хвърлят вината върху невинни мъже, добри другари, бивши ветерани. Пазачът прибра отровното прахче и торбичката със сребро, а обещанията за още пари и главозамайващата, перспектива за бързо повишение приспаха съмненията му. Накрая братовчед му бе намигнал заговорнически:
— Правилно постъпваш, ще завържеш полезни приятелства.
Пазачът въздъхна толкова силно, че един от палачите се обърна и го изгледа. Е, беше го направил. Глупавата кучка, дето уби приятелката си, замалко не обърка нещата, но когато я изведоха за разпит, той съобрази, че ще е жадна, и изсипа прахчето в делвата с вода. След това буквално се бе разтреперил от страх. Не си беше дал сметка, че ще присъстват също главният съдия Амеротке и обвинителят Валу. Ами ако и те бяха отпили от водата? Мисълта за избягнатата на косъм опасност толкова го бе притеснила, че не посмя да каже за случилото се на годеницата си.
Мислеше си, че това е краят на цялата история, но тогава в храма доведоха заловения убиец и капитан Асурал го определи за негов пазач. Братовчедът се появи отново, дойде точно предобед, с подкупи и сладки увещания, но този път в думите му се промъкна и заплаха: вече бе убил веднъж, защо да не го направи втори път. Обеща му още сребро и сигурно повишение преди края на годината. Дори намекна какво може да сполети годеницата му, ако откаже, и това реши въпроса. Беше се хванал на хорото, нямаше връщане назад. Срещнаха се пак на свечеряване и той взе отрязания пръст и тънкия остър нож. Знаеше какво се иска от него, и щом зърна отрязания пръст, разбра всичко. Пролуката между вратата и пода беше достатъчно широка за ножа и за пръста. Изчака коридорът да се изпразни и с върха на копието ги избута към затворника. В първия момент убиецът се бе смълчал, но след това се разплака — накъсан, раздиращ сърцето плач, взе ножа и го заби в гърдите си. Вечерта пазачът даде тържествена клетва пред Маат и заяви на братовчед си, че се оттегля. След като хвърлеха трупа на крокодилите, никога повече нямаше да позволи на братовчеда да го заведе отново на кръчма.
Пазачът се огледа. Вече бяха стигнали до ужасната стена, ронещите се стъпала бяха покрити с лишеи и мъх. Воловете спряха. Един от палачите откачи пълния с прясна кръв кози мех, щяха да го изсипят във водата, за да привлекат речните зверове. Пазачът захвърли щита и копието. Канеше се да седне на земята да си почине, когато от гората зад гърба му се показаха фигури. Шумоленето на тревата ги издаде. Пазачът стреснато се извърна, явно все пак мястото се обитаваше от духове. Погледна през рамо, обля го студена пот. Иззад дърветата се показаха петима мъже, облечени в черно и въоръжени с тежки сирийски лъкове с положени на тетивата стрели. Пазачът падна първи, след това нападателите се насочиха към палачите. Единият свали маската си и побягна към гората. Усилията му бяха напразни, стрелите бяха безпощадни. Убийците взеха меха с кръвта, изкачиха се на стената и я изляха във водата, впръсквайки каменистия бряг и обраслите с тръстика плитчини, където под повърхността се виждаха жестоките муцуни на крокодилите. Накрая хвърлиха вътре и жертвите, а тялото на затворника бе освободено от позорните овчи кожи и отнесено.