Текстът свършваше внезапно. Генералът бе изрисувал пет йероглифа и до тях няколко пъти бе написал думата «хефау» — змия. Амеротке вдигна глава.
— В първия момент — обади се Мена — на мен и на господарката Луперна ни беше трудно да приемем, че генералът сам е посегнал на живота си.
— Съпругът ви говорил ли ви е за страховете си?
— Разбира се — отвърна Луперна. — Той така и не успя да се възстанови напълно след случилото се. Миналия сезон излязохме да се разходим покрай реката. Аз споменах, че понякога ме е страх, като прекосявам Нил с лодка. Като малка дори крещях от ужас. Тогава съпругът ми ме прегърна — тя се разплака
— и ми каза, че трябва да се преборя със страховете си и че някой ден и той ще се изправи пред своите. Но тогава не си дадох сметка — гласът й потрепери, — какво е възнамерявал да стори.
Съдията нави отново свитъка и го остави на писалището.
— Може ли да го задържа? — попита той.
Луперна кимна.
— Говорих и с Хеби — обади се Мена. — Утре, господарю, той ще се изправи в съда. С ваше позволение бих искал да говоря от негово име.
Амеротке се съгласи и посетителите се надигнаха да си ходят. В този миг ръката му случайно докосна печата, оставен на писалището. Той скочи на крака да ги спре:
— Съпругът ви беше високопоставен пълководец, разполагал е с копие на царския печат, нали?
— Да, но той вече не бе на активна служба — напомни Мена. — Когато се оттегли и предаде жезъла си, печатът бе счупен и върнат в двореца.
— Генералът беше ли приятел с Импуки, върховния жрец на Изида?
— Харесваше го — кимна Луперна. — Често ходеше в храма да дири съвет от него. Едва сега разбирам защо. Освен това там го преглеждаха за болките в стомаха. А и четеше в библиотеката, събираше информация за мемоарите си. Но ми се струва, че с върховния жрец бяха по-скоро познати, отколкото приятели.
Амеротке им благодари и ги придружи до градината, където ги очакваше прислугата. Върна се в кабинета, където Шуфой разглеждаше мемоарите, но на прага отново изникна слугата и съобщи, че господарката Нетба спешно иска да види съдията по неотложен въпрос.
— Доведи я — въздъхна Амеротке. — Днес цяла Тива иска да се срещне с мен!
След няколко секунди Нетба, облечена в плисирана роба и придружавана от дребна прислужничка, връхлетя в кабинета. Не изчака покана, а направо се настани в голямото кресло пред писалището и посочи на прислужницата да коленичи до нея. Разпери ръце, ноктите й бяха оцветени в тъмно лилаво.
— Знам колко сте зает, господарю, но трябваше да ви видя. Всички говорят за случващото се в Тива — приведе се заговорнически: — Говоря за нападението над вас и за убийствата в храма. Често казвах на покойния си съпруг, макар той да си правеше оглушки: нещата не са както едно време и промяната е на зле. Да, знам, че сте изключителни зает...
— Точно така — вметна Амеротке.
— А баща ми.
— Господарке, бях в храма на Изида. Говорих с върховния жрец Импуки и с писаря на мъртвите. Баща ви, нека боговете му дарят щастие във вечните поля на Озирис, е страдал от нелечима болест на стомаха.
Получил е най-добрите грижи и лечение, но е починал и сега тялото му се приготвя според ритуалите в Дома на мъртвите. Що се отнася до дарението за храма, такъв е обичаят и.
— Знам, знам — премига да спре сълзите си Нетба. — Но той си отиде толкова бързо, някак изведнъж.
— лицето й посърна. — Просто исках да се сбогувам с него, както трябва. Сигурен ли сте в думите си, господарю?
— Кълна се.
Дъщерята на Сесе потупа прислужницата си по главата и се изправи.
— В такъв случай — подаде ръка и Амеротке я целуна — ви благодаря за усилията и се извинявам за безпокойството. Сигурно просто съм била превъзбудена.
— А откъде изобщо се породиха подозренията ви към храма на Изида?
— Спомних си за една стара перачка — тя смръщи лице. — Една от тези жени, които винаги са ти изглеждали безкрайно възрастни. Казваше се Килия, беше свободна жена, а не робиня, живееше в къщичка досами оградата на нашето имение. Преди два сезона се разболя и каза, че ще иде в храма на Изида. Минаха месеци, не получихме никаква вест от нея и аз реших да намина да я навестя. Но я нямаше там. Попитах писаря на мъртвите, в архивите му нямаше жена с такова име. И това ме накара да се замисля. Тя със сигурност възнамеряваше да отиде там — Нетба отвори вратата. — А и къде другаде би могла да иде?
Джед, братовчедът на убития край Кланицата пазач, бе доволен. Седеше в цветната беседка в градината зад квадратната двуетажна къща в Североизточна Тива. Съпругата му смяташе квартала за добър, пътищата бяха широки, павирани с гладки камъни, от двете им страни се издигаха високи храсти авокадо. Джед бутна настрана чинията патешко с грах и посегна към чашата с вино. Обичаше вечер да посяда тук, ветрецът полюшваше леката му роба, звездите блещукаха в мрака. Кучето пазач се разлая. Проклетото псе по цели нощи гонеше котките и мангустите, които се вмъкваха в градината да ловят рибки в щерните и да се катерят по дърветата за птичи яйца. Но сега лаят като че ли беше малко по-различен. Нещо не беше, както трябва, връхлетя го лошо предчувствие.