Отпи от виното. Командирите му във войската казваха, че е тъп като кратуна, но изпълнява безупречно поставените му задачи. Е, ако можеха да го видят сега, щяха да си променят мнението. Въздъхна доволно, утре щеше да поработи в градината сред обичните си пчели. Вече се смяташе са майстор пчелар. В интерес на истината пчелите му напомняха живота във войската: военната организация в кошера, безпрекословното подчинение на царицата. Само с един поглед Джед можеше да определи разликата между два екземпляра — разпознаваше ги по дължината на крилцата и по шарките на коремчето. Знаеше как да опушва кошерите, да подражава на повика на царицата, за да изцеди меда. Мечтаеше някой ден да стане истински фтуй — пчелар, и да го приемат в задругата на майсторите пчелари. В Дома на живота към храма на Изида беше научил, че в миналото фараоните са били наричани «господари на пчелите». Жреците дори разказваха, че когато бог Ра заплакал, сълзите му се превърнали в пчели. Тази история много му харесваше.
Взе гърненце с мед и вдъхна прекрасния аромат. Гледката на благоуханната сладост успокояваше душата му. След като се оттегли от войската, се бе хванал с отглеждането на зеленчуци, продаваше ги на една малка сергия на пазара. Но боговете му обърнаха гръб, незнаен мор попари градината, настанаха тежки дни, в които едвам изхранваше семейството си. Накрая се принуди да се обърне за помощ към «Хети», организацията на ветераните. Късно една вечер в дома му се появиха облечени в черно непознати и го отведоха на едно закътано местенце от другата страна на Нил. Разпитаха го подробно за миналото и му обещаха, че от този момент съдбата му ще се промени към добро. В началото той не можеше да повярва на късмета си, но потеклите към него медни и сребърни монети преобразиха живота му. Превърна се в богат и солиден мъж. Кетра го посъветва да каже, че е получил голямо наследство от богат роднина в Делтата. Джед заповяда на жена си да си мълчи, да не задава въпроси и да не му се бърка в работите, а на съседите да обяснява, че боговете най-сетне са проявили благосклонност.
Изпълняваше най-различни задачи, но най-често му възлагаха да предаде някакво съобщение късно през нощта или точно преди зазоряване. В дома му идваха тайнствени посетители със скрити зад маски лица, даваха заповеди и изчезваха като сенки. Една вечер Джед се срещна с Кетра в изоставения храм на Кхнум — страшно място, обитавано от духове. Кетра седеше скрит в тъмното, Джед коленичи пред него и се поклони. Гласът бе едва доловим, не си личеше дори дали е на мъж или на жена. Ясно си спомняше единствено натрапчивия аромат на жасмин. Не бяха сами, но и останалите бяха с маски на лицата и с качулки. Така и трябваше да бъде — ако стражата заловеше някой от тях, той нямаше как да издаде другарите си просто защото не ги познаваше. Всички получаваха съобщения за мястото и точния час на срещата. В началото ограбваха богаташки къщи в другия край на Тива, но после се насочиха към гробниците и потокът от сребро се превърна в пълноводна река. В началото той едвам се сдържаше да не побегне, когато излитаха като пчели от кошер — Джед се усмихна — безшумно и устремно, следвайки главатаря през скалите и пясъците, а студеният нощен въздух смразяваше потта им. Спускаха се в Долината на царете, разпръсваха се по склоновете и търсеха скритите входове на домовете на вечността.
Първия път Джед бе толкова изплашен, че се страхуваше да не припадне. Студеният нощен въздух хапеше кожата му, ужасяващият рев на хищниците гърмеше в ушите му, страхът от стражата сковаваше сърцето му.
Но всичко мина гладко като по вода. Пазачите не ги забелязаха, а предводителят им ги поведе към една монолитна на вид канара и изчезна в изкусно прикрития вход към гробницата. Вътре страховете му се бяха усилили. Трябваше да внимава за капани, скрити ями със змии, лъжливи врати към задънени проходи, въжета, които, ако ги дръпнеш, от тавана се посипва каменна лавина. Накрая влязоха в пълна с кобри и усойници пещерна зала. Тъмата се разпръсваше единствено от танцуващата светлина на факлите, на която рисунките по стената оживяваха. Петима от другарите му загинаха онази нощ, но Кетра бе заповядал да отнесат телата им, тъй като на всички бе обещано, че той ще се погрижи за тях, живи или мъртви.