— А до неотдавна бях копиеносец — отбеляза на глас Надиф и дръпна синджира, за да привлече вниманието на Бака. Затвори очи. Шест години бе служил във войската при един от най-смелите пълководци в египетската армия — генерал Сутан. Под негово командване ескадронът с леките колесници устояваше на толкова изпитания в Червените земи — неизбродимата суха пустиня от двете страни на великата река. — Хайде, Бака.
Надиф се обърна и пое по пътеката. От време на време се спираше и внимателно оглеждаше гъсто обраслите с папируси брегове на Нил. Точно там се спотайваха опасностите, тъй като понякога изскачаха разбеснели се хипопотами или пък крокодили излизаха на лов на сушата. Веднъж бе попаднал на останките на някакъв пътник, който бе допуснал грешката да заспи близо до брега и речните чудовища го бяха завлекли в дълбоката лепкава кал.
— Намерихме само главата му — прошепна той. — Или по-точно това, което бе останало от нея.
Задачата на Надиф бе не да бди за крокодили и хипопотами, а да охранява богаташките домове, които се
издигаха зад високите си дувари по издигнатите брегове на реката. Стражарят не спираше да им се диви. «Истински дворци», бе казал той на жена си. Големите порти бяха от дъб, оградите — от зидан камък, а отвъд се простираха прекрасни прохладни градини с овощни дръвчета, свежи морави и спокойни езерца, захранвани с канали от реката. Той често спираше пред някои от къщите и си говореше със слугите, които го черпеха с бира, захаросани бадеми или смокини. Тук живееха най-приближените до фараона: Амеротке, върховният съдия от Залата на двете истини в храма на Маат — богинята на истината; пълководецът Сутан, под чиито заповеди бе служил Надиф, господарят Сененмут, велик везир и първи министър на младата царица, а също и даровит архитект, който сега със смел замах изграждаше облика на новия Египет.
Стражникът продължи по пътеката. Не завиждаше на богатите, но живо се интересуваше от клюките за тях. На генерал Сутан дължеше относително спокойната си задача да бди над сигурността в този благодатен район. Надиф му беше много задължен. Да, генералът не забравяше верните си воини! Сега Надиф отговаряше за зоната между северната градска порта и големия пристан. Изминаваше маршрута по четири пъти дневно, а през останалото време се редуваше с други стражници. Проблемите бяха малко, само от време на време се срещаше някой подозрителен пришълец. Надиф бе измислил хитроумна система: бе раздал на подчинените си по една раковина, за да вдигат тревога при необходимост. Щом чуеха сигнала, слугите от богаташките къщи излизаха да помогнат с каквото могат.
Спря, вече трябваше да поема обратно. Вдигна поглед към небето, първите звезди бяха изгрели.
— Дай да повървим още малко и тогава ще се връщаме — рече той на песоглавеца, който се почеса лениво вместо отговор. Тръгнаха бавно. Бака си намери нова обелка от банан, а Надиф тихо си засвирука стара бойна песен, в която се разказваше как красивите девици въздишат по египетските воини в строените легиони. Пееха я при прашните пустинни преходи, около лагерните огньове в самотните оазиси и в галерите при плаването отвъд Третия праг във войната срещу кушитите.
Беше потънал в спомени за славните отминали дни и затова в първия момент не реагира на виковете и писъците, които долетяха откъм една от къщите. Едва яростното дърпане и подскачане на Бака го изтръгнаха от унеса. Надиф се втурна към портата изпод палмовите и смокиновите дървета, зад която се чуваше ужасната врява. Писъците не секваха, към тях се присъединиха погребален рог и дрънчене на цимбали, обичайният сигнал за тревога. Портите на околните къщи се отвориха и слугите наизскачаха да разберат какво става.
Надиф се затича, без да щади ранения си крак. Бака опъваше верижката си. Нощта скоро щеше да настъпи, слънцето бе залязло и мракът се готвеше да обгърне света като покров. Земята щеше да изпадне в плен на червенокосия бог Сет. Високо в небето кръжеше лешояд, сладостният аромат от реката бе изчезнал, усещаше се единствено мирисът на гнилоч. Портата към дома на генерал Сутан бе открехната, а пред нея се бяха скупчили слуги с факли и един надуваше с все сили раковина. Явно търсеха него. Надиф извади своята раковина и изсвири в отговор. Слугите го чуха и се втурнаха да го пресрещнат.
— Какво става? Каква е тази врява? — Надиф поспря, за да си поеме дъх, по лицето му се стичаше пот. Бака скочи напред и увисна на синджира, слугите зърнаха острите му зъби и отстъпиха.
— Елате! — махна един старец. — Надиф, трябва да дойдете веднага! Господарят...