— Изглеждаш уморен — усмивката бе фалшива, очите й гледаха студено. — Какви новини ми носиш?
Ще набуча ли на кол главите на крадците от Долината на царете?
— Засега не бих могъл да ви го обещая, господарке.
Хатусу сграбчи златния жезъл, който лежеше на пода до басейна и замахна към глезена на Амеротке. Той не помръдна. За миг в погледа й пламнаха мълнии, след това тя се разсмя, измъкна се от водата и обу позлатени сандали. Сененмут я чакаше с ленено платно да я подсуши. Амеротке се извърна с гръб и се приближи до прозореца. По звездите и по студа си личеше, че полунощ отдавна е минало. Божествената бе права, той бе уморен. Тъкмо бе отишъл да види съпругата и синовете си, когато Сененмут го извика, Хатусу искала да говори с него незабавно.
Амеротке въздъхна. Хатусу, вече облечена в прозрачна ленена роба, бе седнала с кръстосани крака на високото кресло с поднос сушени фурми в скута си. Сененмут бе коленичил в краката й и пълнеше три чаши с вино. Царицата повика съдията да се приближи и хвърли една възглавница на пода. Амеротке седна и прие подадената му чаша.
— Не се ли радваш да ме видиш? — тя се наклони към него и разтърси глава, косата й все още бе мокра и капчиците опръскаха Амеротке.
— Сърцето ми тръпне от радост и душата ми пее, щом зърна божествения лик — занарежда той обичайните за двора славословия с безизразен и монотонен глас. — Сиянието ви влива сила в ръцете ми, а усмивката.
— Благодаря — прекъсна го грубо Хатусу. — Разбирам какво искаш да ми кажеш. Уморен си, недоволен си, изплашен си и искаш да си легнеш да се наспиш. Но първо ми разкажи какво се случи днес.
Амеротке описа убийствата в храма на Маат, подчерта, че пазачът е бил подкупен или заплашен, което се потвърждаваше от факта, че след това е бил убит.
— Значи сте заловили Джед — заключи Хатусу. — Мъртъв ли е?
— Не, заедно със семейството си се намира в моя дом. За сигурността му отговаря Асурал. Затворникът е заключен в мазето, двама пазачи бдят неотлъчно над него, а други двама стоят пред вратата.
Хатусу остави чашата.
— Сигурно ли е, че е член на бандата на Себаус?
— Да — кимна съдията. — Под дъските на беседката в градината намерихме кожена торба. В нея бе целият реквизит на един убиец: черна маска, кинжал, кесия със скарабеи, на които е изобразен коленичил стрелец с лък...
— И сега какво? — попита Сененмут.
— Две неща привлякоха вниманието ми — Амеротке вдигна чаша за наздравица към великия везир. — Едното е пропуск за достъп до храма на Изида — глинена плочка с печата на Пасер.
— Пасер беше високопоставен жрец там, помощник на Импуки, нали?
— Джед твърди, че баща му е бил в Дома на здрача и тъй като често го е посещавал, са му дали пропуска.
— Вярваш ли му?
— Баща му носи същото име, така че лесно може да се провери. Бил е войник, след това — зидар и е работил за двореца.
— Да, да — прекъсна го Хатусу. — Всеки, който е служил в царската войска, получава безплатно лечение в храма на Изида.
— А защо Джед е пазил пропуска скрит? — обади се Сененмут.
— Баща му е починал преди три сезона. Подозирам, че Джед е използвал пропуска, за да посещава приятелите си в храма, най-вероятно Мафдет.
— Какво друго открихте?
— План на храма на Изида. Вярно, че се продават навсякъде, но този е допълнен с всякакви подробности. Джед отказа да отговори на въпросите ми, твърди, че го е използвал при посещенията при баща си. Не знаел нищо за Импуки и Пасер, изобщо не познавал Мафдет.
— Джед е бил войник, нали?
— Да, служил е при генерал Омендап, също като братовчед си. Според архивите при Омендап е служил и капитан Мафдет.
— Но генералът е главнокомандващ египетската армия!!
— Джед твърди, че генералът винаги се е грижил за хората си. Попитах го дали е познавал Сутан. Отрече, бил се обърнал за помощ към него, но главният писар Мена го бил отпратил.
— А Кетра?
— Да, Надзирателят — усмихна се Амеротке. — Когато споменах името, Джед се разтрепери и отказа да говори. Шуфой заплаши, че ще подложим на мъчения съпругата му, но той само прошепна, че не го интересува, да правим каквото щем: ако проговорел, тя със сигурност щяла да бъде убита.
— И какви са изводите ти? — попита Хатусу. Изражението й ясно говореше, че изобщо не е доволна от развоя на събитията.
— Не знам, господарке. Все пак отбелязваме малък напредък. Според доказателствата генерал Сутан може и сам да е качил на терасата торбата със змиите като глупав опит да се пребори със страховете си. В мемоарите си той признава, че е обмислял нещо подобно. Утре сутринта делото ще бъде разгледано отново в съда и случаят вероятно ще бъде приключен.