— ноктите й потънаха дълбоко в гърдите му, съдията внимателно отстрани ръката й и я стисна нежно.
— Господарке. струва ми се, че премълчавате нещо, и това не е всичко. — Амеротке замълча, търсейки точните думи. — За вас тези разбойници сякаш са кръвни врагове.
Хатусу и Сененмут се спогледаха разтревожено само за миг, но съдията го забеляза.
— Господарке? — повтори той.
Царицата издърпа ръката си:
— Открий Кетра — изсъска тя — и аз лично ще подпаля кладата му.
Амеротке се прибра у дома. Веднага щом мина през портата, осъзна, че се е случило нещо. Асурал го чакаше в градината, стражите се бяха събрали на стъпалата с факли в ръце. От къщата се чуваше сърцераздирателен плач. Капитанът мълчаливо поклати глава, направи му знак да го последва и пое към мазето, където се съхраняваше виното. Архитектът бе използвал естествената малка пещера и бе оформил четири помещения. Държаха го в най-близкото до вратата. Асурал отвори, влезе вътре с факлата и посочи трупа. Един поглед бе достатъчен — затворникът бе окован за китките и глезените и веригата бе закачена за стената. Въпреки това Джед бе успял да направи примка от веригата, да промуши главата си в нея и да се обеси. Тялото му висеше отпуснато, лицето бе разкривено в агонията на смъртта.
— Къде са пазачите? — извика Амеротке. — Нали заповядах винаги да има двама души при него?
— Не остана време — призна Асурал. — Когато го докарахме, той бе спокоен. Каза, че е гладен и жаден, искаше да се облекчи. Пазачите се приготвяха за нощна смяна. Вратата беше отворена, но всичко стана толкова бързо.
Съдията приклекна и побутна главата на мъртвеца. Тя се люшна на една страна, очевидно вратът бе счупен — красноречиво доказателство за обладалата затворника ярост. Помилва нежно лицето, опита се да притвори клепачите и стана.
— По пътя насам — обади се капитанът на стражата — той каза, че вече е в Долината на сенките, че животът му е свършил. Безпокоеше се повече за жена си и детето, отколкото за себе си. Обвиняваше се за глупостта си...
Амеротке се взираше в мъртвия затворник. Сега разбираше истината в думите на фараона. Издирването на себаусите с нищо нямаше да му помогне, за да сложи край на всички тези ужаси, трябваше да хване Кетра.
— Господарю съдия, най-смирено изслушах речта на уважаемия писар, но. — Валу изсумтя и се размърда върху дебелите пухени възглавници, приготвени специално за него. Главният обвинител на Тива бе в добро настроение, замълча многозначително и вдигна ръка, така че всички да се възхитят на оцветените нокти и на прекрасните пръстени. Взря се в папирусите на масичката пред себе си, сякаш бе изгубил мисълта си и се чудеше как да продължи. Амеротке не се остави да бъде заблуден. Валу бе истинска кобра, всеки момент щеше да скочи и да нанесе смъртоносен удар. Докато главният писар Мена, изключително смешен в късата си перука, излагаше защитата на Хеби, обвинителят слушаше със свити устни и спокойно лице. Съдията за сетен път се бе убедил, че главният писар не е особено интелигентен. Преди да го покани да излезе и да изтъкне аргументите си, Мена бе седял между Хеби и Луперна като пуяк. Сега бе подгизнал от пот, черният въглен под очите се стичаше по бузите му, тежката перука постоянно се килваше на една страна. Насеченият груб глас допълваше картинката и дори Пренхое, който седеше сред останалите писари, бе свел глава да прикрие усмивката си, но раменете му се тресяха от смях.
Въпреки грубия глас и театралните жестове Мена представи изобретателна и приемлива версия на случилото се. Описа как е била намерена торбата с люспите от змии, която вероятно е била вързана за колчето на терасата, а въжето е било скрито зад балдахина на леглото. Умело бе подбрал фактите, цитира откъса от мемоарите на генерала и изтъкна, че старият воин вероятно е бил решил да се изправи пред страховете си. След това повика Импуки и Пасер, чиито показания бяха ясни и категорични. Те обясниха, че генерал Сутан е посещавал храма на Изида и че му е било предписано стрито маково семе, за да успокои страховете му и болките му в стомаха.
— Обсъждал ли е с вас кошмарите си? — попита Мена.
— Да, говорили сме за това — потвърди Импуки. — Генералът смяташе, че единственият начин да намери спокойствие е да се пребори веднъж завинаги със страховете си.
Сега Импуки и Пасер седяха на мястото на свидетелите. Амеротке също искаше да им зададе няколко въпроса, но сега бе ред на Валу. Обвинителят все още бе застинал с вдигната във въздуха ръка, но изведнъж се размърда и запретна ръкави, при което гривните издрънчаха, а пръстените блеснаха. На устните му цъфна широка усмивка: сигурен знак, че всеки миг ще щракне капана. В дъното на залата Шуфой подскачаше като жаба, сочеше някого, но съдията не можеше да различи кого.