— Господарю — въздъхна Амеротке, — чакаме ви със затаен дъх.
— Да, да. — лицето на Валу посърна обидено, но очите му блестяха победоносно. — Каква история! Каква сърцераздирателна приказка! — усмивката изчезна: — Каква купчина лъжи!
— Не е вярно! — Хеби понечи да скочи на крака, но Мена го хвана за ръката, лицето му се бе свило загрижено.
— Погледнете — Валу се извърна и насочи пръст към Хеби. — Чухме достатъчно за тези змии, пълзяха по пода, гърчеха се в торбата, виеха се на кълбета и какво ли още не. Но никой не отговори на най-важния въпрос: откъде са се появили. Да не би генералът да е отишъл в пустинята сам да ги събере? Човек, който изпитва истински ужас от прокълнатите гадини? Дали не е профучал с колесницата си през пясъците и не ги е поканил най-официално да дойдат на посещение в дома му? — обвинителят изчака смехът в залата да заглъхне. — Или пък е отишъл на пазара? «Вземете торба змии и ще получите подарък няколко скорпиона!» — извика Валу с провлачения напев на продавач от тържището и предизвика нов взрив от смях сред публиката.
— Днес сте в шеговито настроение — обади се Амеротке.
— Не, господарю, това не са шеги, а съвсем сериозни въпроси. Откъде се е сдобил със змиите генерал Сутан? Къде ги е държал?
За миг се възцари потискаща тишина. Валу вече не се усмихваше, а почукваше с безупречно подрязан нокът по масичката. Амеротке извърна глава наляво. На прозореца бяха кацнали два снежнобели гълъба. Дали не бяха душите на двама влюбени? Валу плесна шумно и птиците стреснато отлетяха. Обвинителят вдигна ръка към ухото си:
— Не чувам отговор. Няма отговор на моите въпроси, така че аз ще кажа истината — извърна се и извика през рамо: — Доведете свидетеля Хефау!
Амеротке изненадано вдигна глава. Хефау бе името на голямата змия червей от подземното царство Амдуат. Мъжът, който колебливо застана на свидетелското място, не изглеждаше толкова страховит, косата му бе оредяла, лицето бе опалено от слънцето. Беше облечен в роба на пустинник, носеше кожена торба и тояга, която в горния край бе резбована като разтворената качулка на египетската кобра.
— Кой си ти, Хефау? — попита Амеротке, след като свидетелят положи клетва.
— Аз съм ловец на змии. Убивам ги или ги залавям живи. Одирам люспестата им кожа и я продавам на търговците.
— Защо си тук?
— Заради него! — посочи към Хеби. — Срещнахме се в една кръчма край статуята на Озирис на улицата на майсторите на ковчези в Некропола. Помоли ме да събера двайсетина усойници. Попитах го защо...
Хеби скочи и се развика. Дотичаха стражи, сграбчиха го и го накараха да коленичи отново на възглавниците.
— Продължи! — заповяда съдията.
— Не си каза името, но ми предложи добра цена. Уговорихме се да донеса змиите в палмовата горичка след седмия канал на Нил.
— Близо до дома на генерал Сутан — поясни Валу.
— Кога? — извика Амеротке. Беше ядосан на себе си и на ужасните събития, които бяха отвлекли вниманието му от този случай. Естествено, Валу бе забелязал пролуките в зашитата и бе атакувал точно там: откъде бе взел змиите генерал Сутан? Изгледа мрачно Хефау: — Говори!
— Вечерта преди смъртта на генерал Сутан. Имам свидетел — избърбори изплашено ловецът на змии. — Брат ми.
— И не си питал Хеби защо са му змиите?
— Тогава не знаех как се казва, а и никога не задавам въпроси на клиентите си. Отидох в Червените земи, хванах змиите и се срещнах с него, както се бяхме разбрали. Едва след това, когато глашатаите на господаря Валу оповестиха смъртта на генерал Сутан по пазарите, заподозрях какво се е случило. Чух за обявената награда и.
— И дойде при мен — обади се доволно Валу.
Амеротке вдигна жезъла да въдвори тишина.
Мена поиска думата.
— Господарю — главният писар едвам се владееше, разкъсван между гнева и страха, — този човек и мен, и господарката Луперна ли обвинява?
— Не! — Хефау посочи Хеби, който седеше на колене, свел глава. — Той подчерта, че държи никой друг да не научи.
— Валу — обърна се към обвинителя Амеротке, — на свидетеля платено ли му е?
Валу разпери ръце:
— Ще получи обезщетение за прекараното в съда време, а ако думите му се окажат истина — обичайната награда за залавянето на убиец.
Обвинителят се отпусна на възглавниците. Единственият звук в съда бе хленченето на Хеби. Мена клатеше глава. Двамата с Луперна видимо се бяха отдръпнали от обвиняемия. Съдията оглеждаше Хефау. Ловецът на змии изглеждаше спокоен и уверен, в думите му имаше логика.