— Генерал Омендап, знам, че сте изключително зает.
— Какво искате, Амеротке? — кръглото лице на генерала изглеждаше уморено, хлътналите очи бяха зачервени, по бузите му бе набола брада. — Бях на учения в Червените земи, но ни извикаха да завардим входовете към Долината на царете. Фараонът държи да няма повече обири.
— Чували ли сте за себаусите?
— Само слухове.
— Знаете ли, че са бивши войници?
— Имате ли доказателство? Виждам накъде биете: бившите войници винаги са готови да изпълнят заповедите на командирите си.
— Да, разполагам с достатъчно доказателства — отвърна спокойно съдията. — Вие също се грижите за бившите си подчинени, които са служили добре на фараона.
— Не се правете на глупак, Амеротке. Аз съм и главен писар на войската, денонощно ме преследват с молби за услуги: намери на този работа, отпусни на онзи пенсия, дай награда за трети.
— Възможно ли е бившите войници да познават гробниците в Долината на царете? Техните тайни входове? Съкровищата в тях?
— Не бих се учудил — Омендап избърса потта от челото си и дръпна една нишка, провиснала от робата му. — Аз ги знам тези неща, както и някои от офицерите ми. Войници охраняват погребалните процесии, свита от смелчаците на фараона придружават телата до последния им дом. Но тази информация е достъпна и за жреци, за съдии и дори за Валу. Все пак гробниците се строят от затворници.
— След което устите им се запушват завинаги добави мрачно Амеротке. — Имате ли списък с ветераните, на които сте помогнали?
Генералът поклати глава:
— Ще ми трябва повече от година, за да го изготвя. Но ето ви пример: Мафдет, капитанът на стражата в храма на Изида, бе добър войник. Той служи при мен и затова му помогнах да заеме поста. Ходатайствал съм за много хора, понякога дори се обръщам с подобни молби към други командири. Става дума за стотици случаи.
Амеротке си сипа чаша вода. Предложи и на генерала, но той поклати глава.
— Какво точно искате, Амеротке? — Омендап посочи вратата. — При вас е пълно с посетители. Защо ме извикахте?
Съдията зарея поглед в стената над главата му.
— Не успях да спя миналата нощ — призна той. — Уморен съм и затова ще говоря направо. Отново прегледах събраните материали за грабежите. Сития, отровената затворничка, спомена един мъж, Шардана, бивш войник, член на бандата на Себаус. Преди време той бе осъден за убийство, беше наръгал мъж в пиянска свада и бе изпратен в затворнически оазис. Ако беше жив, щях да заповядам да го доведат тук, но според Валу оазисът е бил нападнат от либийците и всички затворници и пазачи са били избити.
— Да, чух за случая — Омендап разтърка чело. — Доста странно...
— Защо?
— Затворническите оазиси разполагат единствено с малки запаси оръжия и храна. Затворниците са оковани и дори да се опитат да избягат, ще загинат от глад и жажда в пустинята, ако не бъдат заловени и измъчвани до смърт от либийците.
— И нямате никаква представа, защо този оазис е бил нападнат?
— Абсолютно никаква.
Съдията замислено се почеса.
— Разполагате ли с някой високопоставен либийски затворник?
— Не знам — Омендап затвори очи. — Повечето военнопленници се изпращат на работа в мините, обикновено не оцеляват и година. А, да, има един, така и не разбрахме как се казва, викаме му Либиеца. Племето му нападаше селата край Нил.
— А защо не сте го изпратили в мините?
— Защото се оказа, че е от най-високопоставените им вождове. В мините само щеше да предизвика проблеми, там често се организират бунтове. Освен това го запазихме като заложник. Ако либийците заловят някой наш офицер, ще го разменим за него. Държим го в Оазиса на горчивата вода, на ден и половина езда на изток.
— Знам го — Амеротке се изправи. — Генерале, моля ви за услуга: дайте ми най-добрия си ескадрон, двайсет колесници с по двама мъже. Искам да се срещна с този либиец.
— Защо?
— Да му задам един въпрос: защо неговите хора са нападнали затворническия оазис, след като нищо не са можели да заграбят от него.
— Може и да е мъртъв вече — потърка замислено брадичка Омендап. — Не, не, сигурно е жив, ако беше умрял, надзирателите щяха да ми съобщят — протегна ръка: — Колесниците ще са готови след час.
Надвечер, малко преди да се скрие слънцето, но след като отмина дневната жега, ескадронът Пта от полка на Хор излезе от казармите в покрайнините на Източна Тива и пое по набраздения от дълбоки коловози път към пустинята. Омендап бе направил добър избор. Ескадронът Пта бе най-бързият и най-опитен. Колесниците бяха с тънки перила, боядисани в златисто и зелено и сковани от вносен бряст, бреза и хвойна. Шестте колела им придаваха бързина и подвижност и само появата им бе достатъчна да обърне в бягство враговете на Египет. Сбруята на конете лъщеше, а пискюлите и украсата бяха в черно и златисто — цветовете на полка на Хор. Амеротке и Шуфой бяха в отделна колесница, която се теглеше от здрави коне, украсени със сини и златни пискюли — знакът на двореца.