Амеротке и преди беше посещавал подобни места и това по нищо не се отличаваше от останалите. Зад дървената ограда се виждаха палми и тучна трева. Стражите и затворниците спяха в колиби. Оазисът бе чист, боклуците се заравяха в пустинята. Но все пак условията си оставаха повече от примитивни. Стражите бяха наемници, служеха по три месеца тук и се завръщаха в гарнизоните си край Тива. Затворниците изглеждаха жалка сбирщина, с окови на китките и глезените. Трудно се различаваха един от друг, но на шията им висеше глинена плочка с името и с номера.
Съдията се изми на кладенеца и се излегна да си почине. Въпреки името на оазиса водата бе сладка и чиста. Провери дали Шуфой се е настанил удобно, и отиде към чергилото досами затворническите колиби, където го очакваха пазачът и Либиеца.
— Изминал си всичкия този път заради мен? — Либиеца бе едър, с удължено лице, присвити очи и високи скули. Косата му бе вързана на опашка, слабините му — скрити под кожена пола. По мускулестите му гърди и ръце играеха сини и червени татуировки.
— Ти си воин, нали? — започна Амеротке на странната езикова смесица, която се говореше във войската.
— Убивал си по време на битка?
— Аз съм воин и вожд — отвърна високомерно затворникът. Усмивката му издаваше горчивина, погледът му беше лукав. — Убивал съм египтяни в битка. Защо си тук? Как се казваш?
— Името ми не те интересува. Дошъл съм да ти задам въпрос. Защо хората ти са нападнали място като това и са избили всички пазачи и затворници?
— Никога не биха го сторили.
— Не те лъжа. Огледай се, Либиецо. С изключение на колесниците и конете, а вероятно и на оръжията, какво ценно има тук?
— Съдия ли си? Казаха, че е дошъл съдия. Какво става в Тива?
Амеротке се опита да избегне отговора, но Либиеца настоя, вероятно усещайки, че може да извлече изгода от посещението. Приведе се напред и вдигна окованите си ръце:
— Кажи ми истината, кажи какво става в Тива.
Амеротке описа грабежите на гробниците и смъртта на генерал Сутан. При споменаването на името Либиеца се поусмихна и извърна поглед.
— Трябваше да го убием — прошепна — или да го вземем в плен. Какво друго се е случило в Тива, та си тук?
Амеротке разказа за убийството на Мафдет и за изчезването на четирите хесетки. Когато свърши,
Либиеца помоли за чаша вино. Той се съгласи и затворникът вдигна грубата глинена чаша за наздравица.
— Представи си, господарю съдия, че си либийски воин. От какво ще имаш нужда в пустинята?
— От злато и сребро, за да купувам оръжия и храна.
— Имаме си достатъчно. А ако не ни достигне, лесно можем да си го набавим — разсмя се на озадачената физиономия на Амеротке. — Ако ти помогна, какво ще стане с мен?
— Ако наистина ми помогнеш, ще те освободя от веригите ти. Ще получиш нови дрехи и ще бъдеш закаран на другия бряг на Нил. Ще ти дам храна и вода, лък, нож и колчан стрели. Ще си свободен да се върнеш при хората си.
Усмивката изчезна от лицето на затворника. Той посочи медальона със знака на Маат на врата на Амеротке.
— Закълни се.
Амеротке се подчини. Либиеца допи виното, помоли за още и доволно млясна с устни.
— Момичетата от храма — започна той, — тези хесетки, са девици от добри семейства, нали? Красавици с нежна кожа?
— Но вие крадете достатъчно жени от селата.
— От селата! — повтори подигравателно либиецът. — И какво получаваме? Какво намираме там? За какво изобщо рискуваме живота си? За някоя изкукала баба или за две-три глупачки, на които не им е стигнал умът да се скрият — вдигна ръка и оковите се раздрънчаха. — Помисли, господарю съдия, племената скитат из пустинята, жените са малко, съпруга можеш да избираш само сред сестрите и братовчедките си — усмихна се, при което проблеснаха острите му зъби. — Всеки вожд би нападнал един затворнически оазис, независимо от нищожната плячка, стига в замяна да получи четири египетски красавици! Хесетки, ненадминати по хубост и грация. Помисли малко, ако се съмняваш, запитай се колко би платил един египетски търговец за тези момичета.
— Много, но...
— Но къде би ги скрил ли? — прекъсна го затворникът. — Хе-хе! Момичетата са в пустинята, господарю съдия, те са били отплатата за нападението.
Девета глава
Шенстет: извращение
Амеротке седеше в преддверието в дома на върховния жрец Импуки, зяпаше през отворения прозорец и се наслаждаваше на усещането, че е далеч от адската жега на Червените земи. Бяха потеглили от Оазиса на горчивата вода преди зазоряване. Пътуването бе изтощително, но без премеждия. Пристигнаха пред Портата на сфинкса на северната стена на Тива преди зазоряване на следващия ден. Съдията се наспа, отпочина си и се зае с неотложните дела. Първо отмени присъдата на Либиеца и заповяда да го освободят, после разреши на съпругата на Джед да прибере тялото му. Не можеше да направи нищо повече за нея, освен да изрази съболезнованията си и да отправи молитва към демоните от подземния свят.