— Разбира се! — Шуфой развълнувано заподскача из стаята. — Себаусите са се върнали да унищожат доказателствата. Кажете ми, господарю, възможно ли е бандата да се управлява от храма на Изида?
— Да, тук идват много бивши войници. Но все пак Пасер спаси живота ми при нападението и помогна за залавянето на един от убийците...
— Може просто да е знаел, че заловеният няма да проговори — възрази Шуфой. — А и Кетра бързо взе мерки.
— Всичко е възможно — въздъхна Амеротке и се отпусна отново в леглото. — Нищо чудно храмът на Изида да е отговорът — пълен е с бивши войници, капитанът на стражата Мафдет бе убит тук, в архивите в Дома на книгите се крият тайните на Долината на царете.
Шуфой седна на пода:
— Господарю, ами ако Импуки е Кетра? Ако той е заповядал на Мафдет да отвлече хесетките и след това е решил да запуши устата му?
— Всичко е възможно — повтори Амеротке. — Разбирам логиката ти, Шуфой, но нещо ме кара да мисля, че Мафдет е бил убит по друга, все още неясна причина. Отношенията му с върховния жрец са били доста обтегнати, макар Импуки да твърди, че е изпитвал единствено неприязън. Трябва да има нещо друго. Край, Шуфой, стига толкова, уморен съм.
Съдията се взираше в кедровия таван, опитвайки се да си припомни молитвата за семейството, на която баща му го бе научил като дете, но заспа, преди да стигне до втория стих.
На следващата сутрин, след като се измиха и облякоха, седнаха да закусят на моравата отвън. Още не бяха приключили, когато се появи Пасер, поздрави ги и им предложи да ги заведе в Дома на книгите. По пътя към храма той обясни, че рядко присъствал на първите приношения за деня. В далечината се чуваше песента на хора, възхвала на изгряващото слънце и на великата богиня майка. В свежия въздух се долавяше лепкавият мирис на кръв от жертвениците, от прозорците на светилищата се кълбяха плътни облаци благовония.
Прекосиха тучните морави, от двете страни на пътеката се издигаха буйни лозници с провиснали тежки гроздове, минаха покрай голямото, обградено с палми езеро и през смокиновата горичка, където дресирани маймуни беряха плодовете от надвисналите клони, а сред дърветата щъкаха свещените птици. Заобиколиха складовете, кланицата и хранилищата и през охраняваната порта във високия зид влязоха в двора на библиотеката.
Тежката двукрила врата на Дома на книгите бе покрита с разноцветни йероглифи и изображения на писари и учени. Пасер отключи и ги въведе в преддверие, облицовано с ливански кедър. Огромните прозорци и специалните покрити лампи осигуряваха достатъчно светлина. Книгите се съхраняваха в дългото тясно помещение на втория етаж. Кепенците от смокиново дърво бяха отворени, но беше поставена телена мрежа против крадци. Стените бяха скрити зад гравирани лавици, ниши и полици, в които се съхраняваха свещените ръкописи. От средата към дъното бяха подредени ниски масички с възглавници за посетителите. На всяка масичка имаше пособия за писане и гърненца със синьо, червено и зелено мастило. Усещаше се познатата миризма на смола, клен, папируси и пергамент.
От страничната стаичка излезе млад жрец и се поклони на Пасер:
— Отче...
— Можете да ни отделите малко време, нали?
— Разбира се, отче.
Пасер посочи Амеротке:
— Ще кажеш ли на господаря съдия кои ръкописи е чел генерал Сутан? Приготвил ли си ги?
Младият жрец кимна, гладкото кръгло лице сияеше раболепно.
— Господарю съдия, генерал Сутан бе велик воин. Той харесваше хрониките и историческите записки за големите победи и постижения на войската. Особено го интересуваха походите, в които са взели участие той самият и баща му.
— Значи бащата на генерала също е бил войник?
— О, да — увери го жрецът. — И много се гордееше със сина си.
— Какво друго е чел? Какво е търсил?
— Преглеждаше военните архиви — пазителят на книгите озадачено сбърчи чело и потърси с поглед помощ от Пасер. — Държеше да е сам, слугата и писарят го чакаха в преддверието долу.
— Тук съхранявате ли архиви за Долината на царете? — попита Амеротке. — Ако бях разбойник и исках да проникна в гробниците на великите...
— Господарю, господарю! — прекъсна го развълнувано жрецът, пръстите му трепкаха като крилца на пеперуда, — тук наистина се съхраняват такива архиви, но.
— Тогава ги донеси тук — заповяда съдията. — Както и всичко друго, което е чел генералът.
Пазителят на книгите се втурна да изпълни нареждането. Шуфой застана пред близкия прозорец и зарея
поглед навън, а Пасер се настани в креслото с висока облегалка досами вратата. Амеротке седна на възглавничките пред масичката. Младият жрец се суетеше около него с кошници с ръкописи и свитъци, готов на всичко, за да задоволи желанията на строгия съдия. Амеротке бе развълнуван, беше сигурен, че е на прага на голямо откритие, но постепенно разочарованието му взе връх. Жрецът бе прав, Сутан бе чел само хроники и записки от историята на храма, а сведенията за Долината на царете представляваха единствено списъци с погребални дарове и описания на ритуалите и песнопенията. Той ядосано попита библиотекаря дали не е пропуснал нещо. Жрецът притеснено поклати глава. Амеротке скри недоволството си — ако бе намерил по-подробна информация за Долината на царете, подозренията му към Импуки щяха да се засилят, но явно отново бе ударил на камък.