Отклони поглед към една пеперуда, която незнайно как бе успяла да се промъкне през телената мрежа на прозорците. Крилцата й трепкаха на лъчите на слънцето, тя закръжи за миг около него и се върна обратно. Като дете събираше изсъхнали крилца и си правеше ветрило, макар че рядко намираше достатъчно. Точно такъв бе проблемът му и сега, беше попаднал на малки парченца от пъзела, но те не бяха достатъчни да му подскажат каква е картинката. Поиска да види свитъка, в който бяха описани всички ръкописи в библиотеката в храма, но и това не помогна. Скочи ядосано и се спусна по стълбите. Пасер се втурна подире му, давайки си сметка, че съдията всеки миг ще избухне. Амеротке се спря на прага и обиколи с поглед градините на храма. Обясни, че ще се поразходи още малко и ще си тръгне, и увери Пасер, че собствената му охрана е напълно достатъчна. Помоли го да предаде благодарностите му на пазителя на книгите и се насочи към палмите край езерцето, прохладно и свежо местенце, закътано от сутрешното слънце. Седна на един камък на брега, където в тръстиката подскачаха шарани. Двойка сиви гълъби с черно по шията кацнаха наблизо и затърсиха храна сред камъните. В клоните чуруликаха врабчета, от близката кланица отекваше мученето на свещените говеда. В ума му неочаквано изникна молитвата, която се бе опитал да си припомни вечерта, преди да заспи. Той я изрече на глас достатъчно високо, за да я чуе Шуфой, но не и стражите, които се бяха настанили на сянка под дърветата и разговаряха.
Ако можеш да ме чуеш там, където си,
предай молбата ми на Господарката на вечността.
О, щерко на истината,
не съм вдигал ръка срещу теб,
не съм се противопоставял на волята ти,
затова ми кажи истината
и разпръсни струпаните над главата ми облаци.
— Толкова много ли сте объркан? — прошепна Шуфой.
— Бях убеден, че Домът на книгите ще разкрие нещо. Мислех, че напредвам — Амеротке въздъхна.
— Но все още не знам отговора на толкова много въпроси. Кой е убил Мафдет? Кой е Кетра? Откъде черпи информация за Долината на царете този зъл Надзирател? Как намира и контролира себаусите? — въздъхна отново: — А все още не съм разкрил и истината за смъртта на генерал Сутан, Шуфой. Стената пред мен си е все толкова здрава и непроницаема.
— Какво решение ще вземете днес в съда?
— Не знам. Ще видя на коя страна ще се наклонят везните на Маат. Хеби ли е убил господаря си? Или генералът сам е посегнал на живота си?
Някой от охраната се разсмя неудържимо, смехът отекна в горичката, гълъбите се стреснаха и отлетяха. Амеротке не знаеше какво да прави.
Надиф от пустинната стража също размишляваше за смъртта на генерала. Въоръжен с обичайната тояга, омотан с червена кърпа на главата и черен шал около врата срещу слънцето, той крачеше към дома на Сутан. Беше оставил песоглавеца у дома, горкото животно бе болно. Спря, за да почисти калта от сандала си, изтупа прахта от дългата бяла пола, затегна избродирания пояс на кръста и се скри на сянка под една смокиня. Впери поглед в далечината. Вървеше по същия маршрут, по който бе обикалял онази вечер. Естествено, сега широкият път бе различен, прашен и напечен от слънцето. Пазарите и тържищата бяха отворили още призори и върволицата от селяни и търговци отдавна се бе скрила зад градските порти. Те щяха да останат там, докато не свършеха работата си и горещината не намалееше, но тогава смяната на Надиф щеше да е свършила. Пътят бе празен, ако не се брояха самотният амбулантен търговец, един джамбазин с няколко животни и тук-таме по някоя каруца, теглена от лениви волове. Надиф ги наблюдаваше с безразличие, мислите му бяха другаде. Никога нямаше да забрави онази вечер, увитите около тялото на генерала кошмарни усойници. Това не бе подобаваща смърт за един воин. Стражникът заслони очи от слънцето, реката бе пълна с лодки, рибарите, въоръжени с дълги остри харпуни, дебнеха водните обитатели и тлъстите пернати, които гнездяха в папурите.