Надиф внимателно обиколи стаята. Виждаха се следи от тършуване, малките ковчежета и инкрустираните със слонова кост ракли бяха отворени и празни.
— Какво е станало после? — попита жалостиво Мена.
Преди стражникът да отговори, от коридора се чуха гласове. В стаята връхлетя Луперна, разпуснатата й коса се носеше като черен облак, върху нощницата си беше наметнала бродиран шал.
— Хеби е избягал! — прошепна тя. — Един от пазачите ми каза. Мена, добре ли сте?
Писарят вяло вдигна ръка. Тя се отпусна в един стол с висока облегалка, огледа отрязаните въжета, отворените ковчежета и се извърна към Надиф:
— Той е виновен, нали? Убил е съпруга ми и сега е избягал. А толкова се мъчехме да докажем, че е невинен.
— Господарке — усмихна се успокояващо Надиф, — да сте чули нещо необичайно?
— Попитайте прислужниците ми — пръстите й потрепериха. — Не можех да заспя и затова пих малко вино с маково семе. Нищо не съм чула, а прислужницата ми каза, че сте искали да влезете при мен.
Стражникът се извини и обясни как е намерил медальона на Хеби, окървавения нож и пазача с прерязано гърло. Мена изправи съборената масичка и обвинително посочи с пръст младия офицер:
— Хората ви трябваше да са нащрек. Поне няма ли да се опитате да го хванете? — извика. — Няма ли да го преследвате? А на вас — обърна се към Надиф — благодаря за бдителността. Ще съм ви благодарен, ако съобщите за случилото се на господаря Валу, трябва да обяви Хеби за издирване — отново се отпусна покрусено на леглото и изстена: — Толкова тревоги, толкова проблеми.
Младият офицер с облекчение се измъкна под предлог да разпита подчинените си.
— Не мога да отида веднага в града — обясни Надиф. — Първо трябва да събера достатъчно информация. Господарке, забелязахте ли нещо подозрително?
— Вече ви казах — отвърна тя. — Попитайте прислужниците.
— Мена?
— Говорете със слугите, те ще ви кажат, че от вчера съм тук и никъде не съм излизал — посочи ниската масичка, отрупана с папируси и пособия за писане. — Опитвах се да измисля защита за Хеби, планирах как да разпитам ловеца на змии. Мислех, че лъже. Спах малко и станах преди зазоряване. Тогава дойде Хеби и останалото го знаете.
Стражникът им благодари, излезе в преддверието и заповяда да се съберат слугите, работещите в кухнята и дори градинарите. Всички потвърдиха, че господарката Луперна и главният писар Мена не са излизали от къщата. Никой не бе видял Хеби. Надиф ги освободи, излезе навън, седна на стъпалата и се замисли. Изведнъж се сети за снощния спор с жена си. Затвори очи. Проснатият в тревата пазач с прерязано гърло бе толкова млад! Надиф беше уморен, трябваше да помисли внимателно, преди да напише доклада си.
Десета глава
Амам: «Онзи, който изяжда мъртвите»
Амеротке реши, че е време да си тръгват от храма на Изида, и с Шуфой се върнаха в къщата за гости, за да приберат малкото си вещи. Охраната се строи отпред, войниците бяха доволни от отредената им лека задача да следват строгия съдия през благоуханните градини на храма и да се излежават на сянка под дърветата край дома му. Амеротке забеляза, че са се поразпуснали, и за да им намери работа, изпрати неколцина да търсят Пасер и да предадат благопожеланията му на Импуки. Младият жрец се появи почти веднага, все още изглеждаше разтревожен, погледът му шареше напред-назад, но в очите му се четеше облекчение от това, че любопитният съдия си тръгва.
— Щях да забравя — каза на раздяла Пасер, — че генерал Сутан възнамеряваше да дари семейните си архиви на Дома на живота. Мислех си — той отклони поглед, — че могат да ви се сторят по-интересни от съхраняваните тук ръкописи — поклони се, спусна се по стълбите и изчезна.
Амеротке събра вещите си и ги прибра в кожена торба. Шуфой не спираше да бъбри и за да си осигури малко спокойствие, господарят му го прати в Дома на здрача.
— Какво искате от там? — попита джуджето и вдигна слънчобрана като жезъл.
— Попитай за Имер... — Амеротке замълча. — За стареца, когото срещнах онзи ден. Казаха ми, че смъртта му е близо, бих искал да разбера дали още е жив.
Шуфой се втурна към вратата и съдията го чу да се шегува и да се смее с охраната отвън. Взе наметалото и торбата, излезе и се настани удобно под сянката на една акация. След малко джуджето се зададе през моравата, белязаното му лице бе посърнало, мрачната тържественост в походката му бе достойна за главен оплакван.