Отстъпи и застана до помощника от храма. Амеротке сграбчи кожената торба.
— Къде отиваме, господарю? — попита Шуфой.
— Към реката.
Излязоха от храма, минаха покрай високите пилони и големите стели, по които бяха описани великите дела на богинята майка и се възхваляваха постиженията на фараоните. Прекосиха площада с обелиските — колони от блестящ червен пясъчник, обсипани със злато, сребро и бронз. Слънцето прежуряше немилостиво, беше горещо като в пещ. Шуфой предложи да отвори слънчобрана, но съдията го спря, трябваше да побързат. Амеротке покри главата си с ленена кърпа. Чувстваше се напълно безпомощен пред загадките, с които се сблъскваше, и вече губеше увереност, че някога ще успее да намери пътя в зловещия лабиринт.
На Шуфой му се искаше да изпълни задълженията си на глашатай, да оповести на всеослушание, че това е върховният съдия Амеротке, но навреме се усети, че господарят му не желае да привлича вниманието. Налагаше се да подтичва, за да не изостава, и затова го хвана за ръката, за да не се изгуби в тълпата. Амеротке често изпадаше в такива състояния, устремяваше се нанякъде, глух и сляп за случващото се наоколо: върволиците към храмовете, предвождани от пеещи жреци, войниците, събрали се възбудено около групичка сирийски танцьорки, които предизвикателно поклащаха тела под съпровода на оглушителна музика. Само веднъж се спря. Под сянката на една палма един змиеукротител омайваше тълпата с номерата си. Хвърли пръчка на земята и тя изведнъж се размърда, вдигна глава и разпери качулка: смъртоносна кобра.
— Как го прави? — попита Амеротке.
— Лесно е — отвърна Шуфой задъхано. — Ако натиснеш силно главата й на точно определено място, змията заспива. А като я хвърлиш на земята, се събужда.
Съдията невярващо поклати глава.
— И аз съм го правил — обяви Шуфой.
— И?
— Не се получи, както трябва, така че се отказах да ставам змиеукротител.
Продължиха нататък и не след дълго стигнаха до оживения пристан. Тук си бяха дали среща
представители на всички народи: търговци от земите отвъд Голямата зелена вода, русокоси наемници от островите на север от безкрайното море, черни като нощта нубийци, едри мъже с грубо лице от Земята на благовонията, финикийци, сирийци, ханаанци и дори хити с подобните на папагали лица и с вдигнати високо коси, които се спускаха по гърба им като грива. Чуваха се разговори на десетина езика, тук човек можеше да намери каквото пожелаеше: слонова кост от джунглите на юг, скъпоценни камъни от мините, животни и птици. Сводници с хитро проблясващи очи обикаляха край моряците, зад тях ситнеха куртизанките, прелъстителни красавици в разкошни роби, обсипани с дрънкулки. Някои бяха полуголи, други — загадъчно покрити от главата до петите. Бръснари и амбулантни търговци търсеха мющерии, лодкари дърпаха минувачите за ръкавите, предлагайки «най-сигурната лодка по Нил».
Амеротке нае малка лодка с висок нос, кормчия на кърмата и шестима здрави гребци.
— Накъде, господарю? — попита капитанът.
— Нагоре по реката към разрушения храм на Кхнум и после към Некропола.
Усмивката изчезна от лицето му.
— Какво ти става, човече? — съдията стисна ноздри. Вонята на риба бе непоносима, сигурно нощно време лодката се използваше за риболов.
— Ама, господарю — капитанът пъхна в ръката му напоен с благовоние парцал, — защо ви е притрябвало да ходите до храма на Кхнум? Само развалини — сбърчи лице. — И крокодили.
Охраната на Амеротке се приближи, десниците стиснаха мечовете.
— Но щом толкова настоявате — поклони се капитанът с въздишка, — тогава незабавно потегляме.
Покани Амеротке да седне под парцаливото платнище в средата на лодката — слаба, но все пак някаква
зашита от палещото слънце. Поднесе изненадващо добра бира в глинени халби. Заповяда да отвържат въжето и лодката напусна оживения пристан, провирайки се между десетките си посестрими, които щъкаха наоколо като водни паяци. Миризмите на града отстъпиха пред вонята на блато и риба, но лек бриз охлаждаше телата им. Амеротке затвори очи и се заслуша в ритмичното пеене на гребците:
Познавах девойка мека и сладка, мечта за моряка, истински рай...
Съдията се усмихна, старата речна песен му бе позната. Подеха я всички и дори Шуфой се включи в изброяването на прелестите на тази митична речна изкусителка.
Амеротке зарея поглед над водата. На запад през маранята смътно се различаваха пристанът на Некропола и бакърените хребети на планините, над които стърчеше връх Мерецегер. Реката бе оживена — лодки превозваха войници към гарнизоните и казармите, кораб със затворници откарваше осъдените към мините в пустините на запад, огромен шлеп с животни: волове, магарета, стадо малки газели и клетки със странни на вид кучета, едва се крепеше над водата. Лодката вече бе в средата на реката, гребците бяха млъкнали и усилено натискаха греблата. Плътна редица палми скри блестящите корнизи, лъскавите обелиски и искрящите покриви на града.