— Господарят желае ли да сподели защо отива в храма на Кхнум? — попита капитанът.
— Не, господарят не желае — усмихна се Амеротке. — Защо си толкова изплашен? Да не би мястото да се обитава от духове?
— Да, там се събират демони — кимна речният вълк сериозно. — Храмът е навътре в сушата, пристанът едва се държи, а тръстиките са като джунгла и е пълно с крокодили — посочи плитчините от лявата им страни. Съдията заслони очи от слънцето — това, което бе взел за изсъхнали дървета, всъщност бяха колове с привързани около тях тела. — Речни пирати — поясни капитанът. — И те се събират край храма на Кхнум. Но с всичките тези смелчаци няма от какво да се боим — гласът му се сниши до шепот: — Надявам се само и крокодилите да мислят така.
Градът остана далеч зад тях, появиха се палмови горички и плодородни черни земи. Селяните се трудеха на открито, от кирпичените колиби се извиваха пушеци. Нивите на свой ред отстъпиха място на каменист терен. Амеротке бе задрямал, но виковете на лоцмана го сепнаха. Неохотно се изправи и зърна гористия остров — през клоните на дърветата се виждаха развалините на храма. Реката постоянно сменяше коритото си и разяждаше бреговете. Тесният пристан се крепеше като по чудо. От двете му страни се издигаха гъсти тръстики, в които гнездяха стотици птици и се спотайваха безчет крокодили. Няколко от речните чудовища дори бяха изпълзели на пясъка и се приличаха на слънцето. Щом усетиха приближаващата се лодка, се върнаха във водата, дебнейки за някой непредпазлив човек или животно.
— Пристанът може да се използва само през деня — отбеляза капитанът. — Нощем ще е доста опасно. Дори и сега изглежда зловещо.
Амеротке кимна — мрачните руини оправдаваха страховете на капитана, макар че крокодилите не представляваха кой знае каква заплаха за уверени и въоръжени мъже, особено ако носеха запалени факли — единственото, от което се страхуваха речните зверове, бе огънят. Внезапно отекна зловещ рев и той неволно подскочи. Брегът изведнъж оживя, десетки птици излетяха във въздуха и гневно зацвърчаха около хипопотама, който невъзмутимо бе навлязъл в убежището им, търсейки храна. Съдията заповяда да завият, заобиколиха и спряха до малкия пристан. Дъното на лодката опря о плитчините.
Амеротке попита за двама доброволци и при вида на среброто един от охраната се съгласи да последва капитана. Взе мангала, запали няколко факли и четиримата мъже предпазливо слязоха на сушата. От време на време чуваха ръмжене, обезпокоените от появата им крокодили ядосано се скриваха във водата. Изкачиха хълмчето и излязоха сред развалините. Стените от пясъчник бяха напукани и разрушени, арките бяха паднали, портите — изкорубени, статуите и колоните — набраздени от носения от ветровете пясък и проливните дъждове. Поеха по тясна пътечка през стърчащите основи на колоните и влязоха в светилището. То представляваше простичък каменен кръг, а по измазаните стени се виждаха избледнели рисунки.
— Господарю? — дръпна го Шуфой.
Съдията се приближи и внимателно огледа сцената на стената: коленичил стрелец с лък в ръка. Претърсиха храма — въпреки опитите за прикриване на следите личеше, че тук се събират хора: пепел от огън, захвърлена делва от вино. До вратата Амеротке намери красива глинена чаша, наведе се и я взе.
— Тук се срещат Кетра и себаусите — прошепна той. — Мястото е отдалечено и опасно, само мъже с факли и оръжия биха се осмелили да дойдат тук. И освен това... — приближи се до отвора в стената и посочи лодката, която ги очакваше: — Сигурен съм, че докарват тук част от плячката, опаковат я, подпечатват я и я изпращат на Север. Ето как тази изящна чашка се е озовала сред руините.
Върна се и отново обиколи храма, откривайки нови доказателства в подкрепа на хипотезата си.
— Представи си един търговец, който напуска Тива, Шуфой. Кетра притежава скъпоценности от гробниците, които няма как да вкара в града, затова търговецът ги взима от тук вместо от пристана в Тива и отплава за Мемфис, Амарис, Хелиополис и дори през пустинята към Ханаан. Вероятно тук се е срещнал с либийския вожд и пак тук са били доведени четирите хесетки от храма на Изида.
Съдията се покатери на зида, от тук се откриваше чудесен изглед — добро място за наблюдателница. Вляво бяха реката и очакващата ги лодка, през гъсто обраслите с растителност брегове вдясно се виждаха прашните Червени земи. От лодката се разнесе вик и четиримата бързо се върнаха на паянтовия пристан. Стражите сочеха на север — от там се бяха появили три малки лодки с високи носове, черни платна плющяха на вятъра.