— «О, ти, който режеш глави и посичаш вратове, който слагаш безразсъдни думи в устите на духовете, заради магиите ти...»
Амеротке тутакси запуши устата му и вдигна пръст към устните си. Досами вратата бе приемната, там стенописите показваха душите на мъртвите като разноцветни птици с човешки лица. Писарят на ковчезите седеше в дъното зад малка масичка, на стената над главата му бяха прикрепени факли, на поставка встрани блещукаха лампи. До тях две лястовички в клетка подскачаха и чуруликаха весело.
Пазителят на мъртвите обясни целта на посещението, писарят го изслуша, вдигнал замислено пръсти до устните си, след това скочи и отиде до една ракла, означена с йероглифите «анкх»* и «са».
[* Така наричат египетския кръст — представлява комбинация от кръст и кръг — символи съответно на живота и на вечността. Думата е означавала още ключ към безсмъртието и мъдростта — Бел. прев.]
От там извади дебел свитък, разви го на масата и внимателно се зачете. Накрая кимна победоносно, почука по папируса с нокът и махна на Амеротке да го последва по безкрайните тунели. Писарят вървеше напред с трепкаща факла в ръка, съдията крачеше неохотно след него и се чувстваше така, сякаш наистина бе попаднал в света на мъртвите. Тунелът бе тесен, в стените бяха издълбани дълбоки камери, в които се затваряха мъртъвците.
Въздухът бе спарен от миризмата на гнило, примесена с дъха на самородната сода.
Писарят спря пред една ниша, подпря малката стълба и се изкатери, за да погледне номера.
— Тази е — обяви той и взе обратно факлата, която бе дал на Амеротке. — Тук е жената Клия. Била е балсамирана в уабета и затворена в ковчег в Нефер Пер, Дома на красотата, преди три сезона.
— Извадете я — заповяда Амеротке.
Последва кратък спор, но съдията не отстъпи. Излязоха от тунела, за да вкарат тясна ниска количка. Ковчегът бе натоварен на нея и изнесен в преддверието. Служителите на Некропола зашушукаха помежду си, че това е кощунство, скверно действие и погазване на божиите закони. Охраната на Амеротке също зашепна разтревожено. Съдията им заповяда да млъкнат и се показа на входа, за да глътне чист въздух и ветрецът да охлади потта по врата му.
— Какво правите, господарю? — попита Шуфой. — Това е свещено място!
— Нима?
Амеротке плъзна поглед по празния двор. В интерес на истината той мразеше от дъното на душата си тези места с техните прашасали ритуали, мърморещите жреци и нечестивата търговия с погребални дарове. Посещението му тук събуди спомена за смъртта на скъпия му обичан брат, когото нямаше да забрави никога. Не беше еретик, вярваше, че когато напусне тялото, душата заживява свой живот. Но за него трупът не беше нищо повече от напукана празна орехова черупка. Прогони тези мисли от съзнанието си и се върна към проблема, свързан с храма на Изида. Писарят на мъртвите не бе намерил Клия в списъците, но въпреки това тялото й бе в гробницата на Изида. Смътни подозрения започваха да се оформят в главата му, той си припомни разговора с Импуки и Тена.
— Шуфой — Амеротке придърпа джуджето до себе си, — готов ли си да ми помогнеш?
— С какво, господарю?
Съдията сведе глава и зашепна в ухото му. В първия миг Шуфой се отдръпна ужасено, но после кимна.
— Така те искам — усмихна се Амеротке, извърна се и плесна с ръце: — Аз съм върховният съдия Амеротке, представител на фараона в Залата на двете истини. Делата ми са благословени от боговете, всичко, което правя, е за доброто на фараона и на Царството на двете земи. Чуйте ме внимателно — посочи ковчега върху количката, — тялото вътре е на жена без близки и роднини. Аз ще отворя ковчега.
Думите му бяха посрещнати със сепнати викове, последваха обвинения в богохулство и оскверняване. Съдията обяви, че поема цялата отговорност, и ги закле да пазят това в тайна и да не докладват в храма на Изида, преди той да съобщи в двореца какво е разкрил.
След няколко минути Амеротке счупи печатите на ковчега.
— Виж — прошепна той — колко хубав е ковчегът, направен е от кедрово дърво — посочи златната украса отстрани, обърса праха и вдигна капака. Все още се усещаше сладкият аромат на венците и букетите вътре. Любопитството му се засили. Клия бе просто една бедна старица, но въпреки това лицето й бе покрито с изящна позлатена маска, изработена от лен и папирус. Тялото бе обвито в първокачествено ленено платно, което обикновено се използваше само за статуите и за свещените предмети в храма. Съдията не докосна маската, но сряза платното. Беше по-трудно, отколкото очакваше, тъй като платното бе намазано със смола, която го бе превърнала в твърд черен саван. Отдолу се показаха амулетите и свещените камъни. Тялото бе боядисано в охра — привилегия единствено на най-богатите покойници.