— Да, така е — кимна разсеяно Амеротке.
— Странно — прошепна Шуфой. — Точно след този случай дворецът изведнъж се загрижи за посегателствата над гробниците.
Единайсета глава
Утчати: възмездие
С всеки изминал час объркването на Надиф нарастваше. Той се гордееше със способностите си да наблюдава и да анализира, във войската само го хвалеха за острия му ум. Командирите му смятаха, че не е зле да получи обучение за писар. Надиф вярваше, че животът трябва да следва ритъма на Нил. Великата река течеше, сезоните се променяха. Ако хармонията бе нарушена, ако истината бе изкривена, ако бе сторено зло или бе извършена неправда, то след това Маат трябваше да възтържествува. Стражникът се стремеше да говори истината и казваше на жена си, че когато се изправи пред божествения Озирис, ще може искрено да заяви: «Не съм откраднал нищо от никого, в помислите ми не се е промъкнало зло.» В такива случаи съпругата му кимаше и го питаше дали иска още яхния, или да допълни чашата му с бира.
Надиф минаваше за спокоен и трезвомислещ, но сега бе доста объркан. Не можеше да поднови обиколката си, тъй като трябваше да стои в казармите на пустинната стража край Красивата порта в Западна Тива. Сега пуфтеше от жегата и си повтаряше старата мъдрост: «Не показвай яда си и не се гневи на подчинените си, това е признак на слабост».
В интерес на истината на него направо му идеше да се разкрещи на подчинените си, сред които имаше не само зелени новобранци, но и врели и кипели ветерани. Той бе дълбоко разтревожен от случилото се днес в дома на генерал Сутан и все още не бе решил какво да предприеме с ловеца на змии. А сега подчинените му, вместо да му помагат, само допълнително влошаваха нещата. Ако дресираният песоглавец бе тук, щеше да е от по-голяма полза, отколкото тези заспали пазачи и стражници.
— Дайте да говорим направо — Надиф посочи един едноок ветеран, бивш копиехвъргач от полка на Сет, който бе изгубил окото си при лов на глигани. — Твърдиш, че мъж, който отговаря на описанието на Хеби, е бил видян в квартала на грънчарите в южната част на града?
— Така ми казаха — отвърна той. — Видели са го, така както сега виждам вас — ветеранът се ухили и смигна с единственото си око.
— В това няма нищо смешно!
— Разбира се, разбира се — стражът, се прокашля. — Според информацията бил с широка пелерина и ботуши. Носел меч и точно това привлякло погледа на информатора ми, изглеждал доста богат.
Надиф вдигна ръце и въздъхна шумно. Думите на подчинения му съвпадаха с думите на главния писар Мена, който бе посочил, че Хеби е откраднал дрехи, меч и накити.
— По-важното е — обади се един от новобранците, — че са видели Хеби около петия канал на Нил.
— Без съмнение — прекъсна го първият — той е нападнал Мена, вързал го е, ограбил е къщата, прескочил е стената и е убил пазача. Не е било особено трудно — добави. — От разказа ви става ясно, че пазачите са мързеливи като волове. Хеби е стигнал до Нил, криейки се в растителността по брега. В бързината е изтървал медальона. Но нищо — усмихна се угоднически той — не убягва от зоркия поглед на Надиф. Хеби е стигнал до петия пристан, прекосил е Нил и се е опитал да продаде откраднатите скъпоценности.
Надиф нямаше как да не се съгласи. Чувстваше се като хванат в капан, ниските масички за хранене сякаш го притискаха от всички страни. Искаше да скочи, да ги разрита и да излезе на обиколката си, да размаха тоягата и да се разкрещи. Но не направи нищо подобно. Благодари на подчинените си и ги отпрати. Облегна се на стената, напразно надявайки се да охлади потния си гръб. Затвори очи, спомняйки си погребалната процесия, ножа край пътя, проснатия в тревата пазач, студеното като камък тяло, засъхналата кръв. След това бе разпитал рибарите и лодкарите по Нил. Къде отиваше Хеби? Защо бе избягал? Главният писар Мена твърдеше, че могат да изградят непробиваема зашита. Дали прислужникът на генерала не бе отишъл да търси допълнителни доказателства за невинността си? Надиф се унесе, от дрямката му го изтръгна появата на племенника му, придружен от непознат мъж. Офицерът от пустинната стража изръмжа недоволно. Момчето бе глуповато — безпокоеше го за щяло и нещяло.
— Вуйчо...
— Какво?!?
— Извинявайте, господарю, ъъъ, вуйчо. доведох Апеп.
Надиф ги покани да седнат. Апеп бе изключително слаб, с пожълтяла кожа и без нито един зъб, но въпреки това веднага щом се настани на възглавничката пред масичката, сграбчи къс патешко и го натъпка лакомо в устата си.