— Вземай си. — подкани го стражникът и напълни чашата му с бира. Използва времето, за да го огледа внимателно. Беше облечен в овехтяла кожена туника, по ръцете си имаше татуировки, на канап на врата му висеше изображение на богинята Мерецегер.
— Защо ти викат Апеп?
— Всички ловци на змии си имат прякори. Избират си някой бог за покровител и вземат името му. Аз предпочетох голямата змия Апеп.
— Какво можеш да ми кажеш за усойниците?
Апеп замислено пое дъх.
— Противни гадини, злобни и смъртоносни, човек трябва да ги избягва на всяка цена. Ако отидеш при змиеукротителите по пазарите и поискаш да направят номерата си с усойници, всички ще откажат. Използват само кобри и питони, тъй като могат да им извадят отровните зъби, да източат отровата, да ги натъпчат с няколко плъха и да ги приспят. Лесно е да заблудиш тълпата. И пепелянката е опасна, но усойницата си е усойница!
— Ти продаваш ли усойници? — попита Надиф, искаше му се племенникът му да затвори най-сетне устата си и да престане да зяпа така.
— Да ги продавам? — Апеп пресуши чашата си и я подаде за още. — Ако видя усойница, ще я убия. В Червените земи те са по-смъртоносни и от лъвовете.
— В Червените земи ли? Не са ли най-разпространени в долините оттатък реката?
— Да, срещат се и там, но най-много са в Червените земи, в самотните оазиси. След това — ловецът на змии ръкомахаше разпалено — обичат каменисти дерета с малко трева, храсталаци, достатъчно вода, за да се събират животни, гризачи, по някоя гнездяща птица и ако имат късмет, дори сърна или ранена патица. Точно там ще намерите усойниците!
— Заедно ли гнездят?
— На малки групи.
— Значи е невъзможно да се намерят усойници в Тива?
— Ааа, възможно е, все пак в Тива човек може да намери всичко, нали? От слонова кост — той сниши глас — до скъпоценна огърлица от царските гробници.
— На твое място бих си държал устата затворена — предупреди го Надиф. — Да се върнем на усойниците, сигурен ли си в думите си?
Апеп кимна, даде си сметка, че разговорът е приключил, и побърза да глътне още една хапка. Надиф му хвърли медна монета, даде му питка с малко месо и го отпрати.
— Какво става, вуйчо? — попита племенникът, когато Апеп излезе.
— Нали чу за Хеби? Или се е паникьосал и е побягнал, или е тръгнал да търси доказателство за невинността си. Ела с мен, обещах на сестра си, че синът й ще стане истински стражар, време е да започнем с обучението ти.
Надиф се облече, сложи си служебния медальон и върза раирана черно-жълта кърпа на обръснатото си теме. Взе тоягата, огледа племенника си, реши, че е доволен от външния му вид, и излезе, като пътьом грабна слънчобран от един от подчинените си на двора. Връчи го на племенника си с думите, че така поне ще свърши нещо полезно, и двамата поеха към Красивата порта. Нарочно вървеше бързо, така че момчето да не може да задава въпроси, и през цялото време внимателно оглеждаше хората наоколо: продавачите на плодове, калайджиите, амбулантните търговци, ловците на скорпиони, които, щом го зърнеха, изчезваха по-бързо и от гадините, с които печелеха прехраната си. Надиф знаеше всичките им номера. Спря се само веднъж — искаше да размени две думи със Сребърните пръсти, ловък крадец, който задигаше кесиите на жените и търговците, но джебчията ловко изчезна в тъмния вход на близката кръчма.
В прахоляка пред Красивата порта имаше истинско стълпотворение от каруци и стада животни. Надиф показа глинения си печат и пазачите отвориха страничната вратичка. Двамата излязоха на пътя между стените на града и тучните зелени поля по бреговете на Нил. Стигнаха до дървото, под което стражникът бе стоял сутринта, и спряха да се огледат. След това поеха по коловозите, като внимателно оглеждаха тревата отстрани. Хлапето го следваше упорито със слънчобрана, Надиф ядосано му заповяда да го прибере и да извади кожената торба. После легна по корем и запълзя по тревата.
— Какво правиш, вуйчо?
— Представям си, че любя хесетка! — сопна се Надиф. — Не ми обръщай внимание. Не знам какво търся, но като го видя, ще го позная. Във войската служех като следотърсач, а генерал Сутан винаги хвалеше набитото ми око...
Навлязоха в храсталаците, племенникът не бе забравил за усойниците и се озърташе страхливо.
— Ето! — Надиф вдигна огърлица от син порцелан, до която лежаха пръстен, сребърна брошка и гребен. Прибра ги в торбата и продължи напред. Гризеше нервно устни и оглеждаше тревата с присвити очи.
След малко обяви, че нищо повече не може да се направи, и се върна обратно на пътя. Тръгнаха покрай къщите и стигнаха до дома на генерал Сутан. Не се насочиха към главния вход, а заобиколиха покрай стената, както бе направил сутринта. Спря се на мястото на убийството и хлътна в горичката. Слънцето все още напичаше силно, но от реката полъхваше лек ветрец. Надиф с удоволствие поседна в сянката и се заслуша в чуруликането на птиците. След като си почина, огледа терена, проследи засъхналата кръв и се опита да си представи накъде е поел Хеби.