Съдията го слушаше, зареял поглед в рисунката на стената. Стражникът извърна леко глава: там бе изобразено как богинята Хатор приема приношения на жътвари.
— Доволен ли сте от стореното, господарю? — попита Надиф.
— Шуфой, заведи гостите в градината. Нали дежурството ви свърши?
— Да, господарю.
— Останете да пренощувате тук. По-късно ще ми трябвате, ще ви възложа специална задача. А сега идете с Шуфой да похапнете, той ще се погрижи за вас и ще ви прави компания. Имам страхотно бяло вино, докара ми го един търговец от Делтата, разхлажда чудесно в жегата. А може дори да поплувате в басейна, ако желаете.
Личеше си, че мислите на съдията вече са другаде, така че Надиф кимна мълчаливо и стана. Шуфой гореше от нетърпение да побъбри с гостите, искаше да ги разпита дали при обиколките си случайно не са попадали на тайнствените черни камъни.
Амеротке изчака да излязат и се върна на писалището. Най-накрая всичко си идваше на мястото, мъглата се вдигаше и разкриваше истината за ужасните убийства и скверните грабежи. Писа близо час без прекъсване, но накрая гърбът му се схвана, заболяха го ръцете и той излезе навън в градината. Надиф, отдал дължимото на печената патица и прекрасното вино, понечи да скочи, но съдията го спря и седна до него.
— Справил си се отлично — Надиф се изчерви от удоволствие. — Няма да забравя името ти, фараонът ще ти покаже лицето си и ще ти се усмихне благосклонно. Ще бъдеш награден с почетни червени ръкавици и драгоценна огърлица — офицерът от пустинната стража не можеше да си намери място от щастие. — Но ето какво трябва да се направи сега...
Остатъкът от деня бе изпълнен със задачи. Амеротке се изкъпа в басейна и легна да поспи. Събуди се на свечеряване, изпрати вестоносец до двореца и заповяда на Надиф да отиде в храма на Изида:
— Ще кажеш на Импуки и семейството му да се представят в Залата на двете истини, в деветия час. Ако не са там, ще бъдат арестувани. След това иди при главния писар Мена. Кажи му, че случаят върви към края си, и искам да присъства като свидетел.
Стражникът развълнувано кимна. Съдията продължи към джуджето:
— Шуфой, ти ще занесеш писмо до генерал Омендап, а след това намери обвинителя Валу, сигурно се излежава в градината си. Предай му да дойде в съда в деветия час и да доведе със себе си ловеца на змии Хефау. След това открий капитан Асурал, и за него ще ти дам писмо. А между другото — обърна се отново към Надиф — кажи на Импуки да донесе списъците с болните, които са потърсили лечение в храма — Амеротке изчака двамата да излязат и се обърна към племенника на Надиф: — И за теб има задача, момче — усмихна се той. — Утре ще донесеш торбата в съда и ще правиш точно каквото ти кажа. А междувременно се наслаждавай на обстановката тук.
Съдията се върна в кабинета си. За първи път от доста време можеше да седне спокойно. След предаването на съобщенията вече никакви опасности не го заплашваха. Искаше му се да приключи случая възможно най-бързо и виновните да бъдат наказани. Зае се да изгради основната линия на атаката си, така както пълководецът планира битка. Капанът бе готов, но дали щеше да се окаже достатъчно дълбок? Дали щеше да залови престъпниците, които се бяха опитали да отнемат живота му?
Залата на двете истини бе затворена за простолюдието. Дворът бе пълен с въоръжени стражи с маски на Анубис. Командирът им бе получил ясни заповеди: влизането бе абсолютно забранено. На трона на справедливостта седеше Хатусу — дъщерята на Ра, славата на Амон, господарка на Двете земи. Бе облечена в прекрасна роба, пристегната в кръста с колан от леопардова кожа. Нозете й бяха поръсени със златист прашец и обути в сребърни сандали, украсени с диаманти. Беше станала още преди зазоряване и пазителят на благовонните масла, пазителят на царските сандали, пазителят на накитите и ято прислужнички с очи на кошута се бяха скупчили около нея, за да я приготвят. Изкъпаха я в розова вода, подчертаха прекрасните й очи с тънка зелена линия, начервиха сочните устни и закичиха меките уши с обици от седеф. Косата бе скрита под тежка сплетена перука, обилно намазана с благовонни масла. Огърлицата със свещения лешояд блестеше върху гърдите й, а по китките й искряха гривни от чисто злато. На пръстите бяха нанизани пръстени с изключително редки драгоценни камъни, а ноктите бяха оцветени с тъмна къна. На челото си носеше царската диадема с уреус — разтворилата качулката си кобра с червени рубини вместо очи. Кобрата на Египет бе символ на властта на фараона и погледът й изпепеляваше враговете на Двете земи.