Самата Хатусу приличаше на кобра, изпълнена с гняв и жадна за отмъщение. Беше прегледала списъка с откраднатите от гробниците съкровища и се бе разкрещяла гневно, когато пратениците в чужбина докладваха, че част от скъпоценностите са в ръцете на ханаанските владетели. Но яростта й бе примесена със страх. Нетърпеливо бе прочела писмото на Амеротке и се бе усмихнала доволно, нейната хрътка, както наричаше съдията, бе по следите на истината. Царицата реши да присъства лично при въздаването на правосъдието и премина по Пътя на сфинксовете, Пътя на лъва и Пътя на овена не в паланкин, а в бойна колесница, теглена от буйни коне. Величествената колесница бе от ковано злато, колелата бяха омотани в червена кожа, сандъчето за копия бе инкрустирано с драгоценни камъни, а колчанът за стрелите — позлатен.
Хатусу сама бе управлявала впряга, зад нея стоеше Сененмут, облечен в пълната униформа на пълководец. Колесницата се движеше бавно и тържествено в кордон от сирийски стрелци и нактуа — «момчетата с яки ръце», както наричаха военните ветерани. Отпред крачеха жреци, пееха химни и разпръсваха благовония, пажове от двореца хвърляха розови цветчета под копитата на конете. Противно на обичая този път царицата бе излязла без съпровод от музиканти и танцуващи хесетки. Вместо тях от двете й страни вървяха прислужници с церемониални ветрила от щраусови пера, боядисани в светло розово и потопени в парфюм, за да предпазят свещеното тяло на фараона от мръсотията и мухите. Хатусу искаше да покаже властта си и бе взела тайно решение да си отмъсти на негодниците, които се бяха осмелили да овъргалят името й в праха. Опитите на Сененмут да я успокои бяха напразни, тя се бе заклела пред боговете да смачка в нозете си злодеите, да хвърли телата им на зверовете в пустинята и да ги изпрати в подземния свят без молитви, благословии, химни и благовония.
Хатусу величествено изкачи стъпалата на храма, гледайки право напред, без да се обръща. Седна на трона изправена като статуя, стиснала в ръцете си гегата и млатилото, и положи нозе на ниско столче. В кресло с висока облегалка вдясно от нея бе мечът на нейното правосъдие — върховният съдия Амеротке, облечен в тържествените си церемониални одежди. Върху възглавнички на пода вляво седеше Сененмут, готов да прошепне в ухото й съветите си.
Залата бе празна, не бяха допуснати дори и писарите, а на мястото им се бяха подредили стрелци с готови лъкове. Присъстваха единствено призованите от Амеротке: обвинителят Валу, свел притеснено глава, Хефау, главният писар Мена, Луперна и Надиф. Встрани от тях бяха Импуки, Пасер и Тена, както и Омендап. След като ги въведоха вътре, те коленичиха, сведоха глава и долепиха чело до студения под. Дворцовият глашатай изреди всичките титли на царицата, а след него възрастен жрец коленичи пред трона на Хатусу и се впусна в най-дългата молитва, която Амеротке бе чувал. Съдията седеше неподвижно. Беше готов, надяваше се, че заложените капани ще се окажат достатъчно хитроумни, за да заблудят злите чеда на червенокосия Сет. Пое дълбоко дъх и усети аромата на прекрасния парфюм на Хатусу. Най-накрая жрецът приключи с молитвата. Царицата вдигна пръст.
— Изправете се — пропя звънко глашатаят — и вижте красотата. Божествената не е скрила лика си и също както баща си Ра сега вижда всичко пред себе си. Гледайте — извика той — и се дивете! Преклонете се пред мъдростта на божествената, пред нейната свещена мисъл и благословена реч — глашатаят си пое дъх и по-спокойно обяви: — Можете да вдигнете глава и да се насладите на лика й.
Амеротке зърна различни изражения — облекчение, страх, благоговение, пресметлива хитрост. Той запази мълчание по време на церемонията — надутите слова и величавите фрази бяха част от плана му, а не самоцелно славословие. Съдията искаше да изплаши присъстващите, да ги накара да застанат на нокти, така че едно изтървано не на място изречение да разкрие истината.
Тишината в залата бе потискаща. Хатусу, известена за кроежите на Амеротке, не помръдваше и лицето й бе напълно безизразно. Тя знаеше, че е тук не само за да види въздаването на правосъдието, но и за да помогне на съдията. Изведнъж Луперна заплака и сведе глава, раменете й се разтресоха. Тена ахна.
— Започнете! — заповедта на Хатусу изплющя като удар с камшик. — Нека истината бъде чута.
Амеротке сведе поглед и отправи молитва към богинята да изостри ума и езика му.
— В началото... — замълча за миг той, преди да продължи, — да, в началото в Тива всичко бе спокойно. Властта на божествената бе потвърдена от боговете, цареше хармония и правдата бе по-силна от злото — замълча отново, искаше да изостри напрежението, да опъне нервите на присъстващите, които жадно попиваха всяка негова дума. — Така бе не само тук, но и в земите на мъртвите от другата страна на реката, в Долината на царете, където лежат предайте на божествената. Войската се завърна от победоносните си походи, градът се изпълни с ветерани и наемници — Храмът на Изида — тук съдията изгледа многозначително Импуки — се прочу с целебните си лекове, с които облекчава страданията на тиванци. Храмът бе рай, но в този рай се промъкна злото: Мафдет. А Мафдет бе назначен за капитан на храмовата стража по молба на главнокомандващия войската генерал Омендап — съдията се извърна към Омендап, който седеше край останалите върху възглавнички на пода. Генералът бе видимо притеснен. — Мафдет бе злодей, мъж с черна душа и лъжлив език. Членувал е в тайна организация, наречена бандата на Себаус. Себаусите са като гангрена, като чума, която заплашва да разруши красотата и хармонията в Тива. На древния език себаус означава «демон» и това име напълно приляга на злодеите. И Мафдет е бил един от тях.