— Той ме нападна — обади се Мена. — Завърза ме, запуши ми устата, ограби ме и избяга.
Амеротке не откъсваше очи от широкото глуповато на вид лице на дебелия писар. Трябваше да признае,
че бе сгрешил, бе пропуснал нещо. Мена изглеждаше твърде спокоен, не спираше да поглежда към фараона. Хатусу бе неестествено напрегната, а Сененмут постоянно й шепнеше нещо в ухото. Съдията също бе притеснен. Главният писар бе коварен, хитър и опасен противник. Но вече нямаше връщане назад, трябваше да продължи.
— Хеби не те е нападнал — обяви Амеротке. — Ти си го убил, скрил си тялото му в къщата, а Луперна се е промъкнала в стаята ти и те е завързала. Никой не се е сетил да претърси всички помещения, а в толкова голяма къща спокойно може да се скрие един труп.
— Това е нелепо! — извика ядосано Мена и се обърна към Валу, сякаш търсеше подкрепата му. — Тогава кой е убил пазача? Кой е изтървал ножа и скъпоценностите в тревата край пътя?
— Ти, разбира се!
— Не съм излизал от дома на генерал Сутан, попитайте пазачите и слугите.
— Това не е вярно. Пазачите в къщата са били доста нехайни, а и допълнително сте се погрижили да се отпуснат и да се напият. Ти си бил войник, Мена, познаваш мързеливите лостови. Освен това задачата им е била да охраняват Хеби, а не теб. Онази сутрин, много преди зазоряване, ти си се измъкнал от къщата, прескочил си стената, заобиколил си през горичката, изскочил си зад заспалия пазач и си прерязал гърлото му. След това си тръгнал надолу по пътя, за да подхвърлиш ножа и медальона на Хеби. Било е рано, градските порти все още не са били отворени, така че не е било особено рисковано. А и дори някой да те е забелязал, ти не си вършел нищо нередно, имал си пълното право да напускаш къщата. Номерът ти щеше да мине, ако не бе бдителността на този офицер от пустинната стража — Амеротке посочи Надиф. — Когато той се е появил и те е развързал, си казал, че Хеби те е нападнал немного отдавна. Надиф се е изненадал, тъй като намереният от него пазач е бил студен като камък, а и кръвта по ножа е била засъхнала. Освен това, когато е претърсвал горичката зад къщата, е видял, че някой се е промъквал оттам, но в гъсталака, където е открил медальона и ножа, тревата е била почти непокътната, сякаш някой просто е отишъл да подхвърли ножа и медальона и се е върнал обратно по стъпките си — и точно това е станало в действителност. Ти, Мена, си подхвърлил доказателствата и предния ден си организирал да бъдат подадени лъжливи сигнали, че Хеби е бил видян в града и по пристана на Нил.
Надиф е бил заинтригуван и от външния вид на пазачите — те са били не само сънени, но и със зачервени очи. Ти си отговарял за храната и виното им, сигурно си им сипал приспивателно. През нощта си привикал Хеби в стаята си, убил си го и си скрил тялото му. Излязъл си преди зазоряване и си се върнал навреме, за да продължиш инсценировката. После Луперна е дошла при теб, за да те завърже... — Амеротке притвори очи, отправи молитва към Маат и се обърна към младата вдовица: — Луперна, Хеби не е избягал. Слугата ми Шуфой и стражите са открили трупа му край дома ви.
— Няма как, невъзможно е. — възкликна тя, но Мена я прекъсна. Реакцията им бе достатъчно доказателство за вината. Писарят се опита да я сграбчи за ръката, но тя го отблъсна и стражите ги разделиха.
— Не може да сте го намерили! — изстена тя.
— Не може! — взираше се невиждащо в Амеротке.
— Не искахме да. — изведнъж си даде сметка, къде се намира, и изкрещя: — Милост!
Амеротке се поусмихна: Луперна най-сетне се бе пречупила, но самоувереността на Мена изобщо не бе намаляла. Изведнъж Сененмут се приближи до съдията и пусна в скута му парче пергамент. Амеротке бързо го прочете: «Приеми решението за пълно мълчание». Вдигна поглед. Хатусу седеше неподвижно, но гърдите й се повдигаха развълнувано, дишането й бе пресекливо. Луперна тихо плачеше.
— Господарке — изрева Мена като бик, — не знам нищо! Заклевам се в Книгата на тайните.
— Тишина! Запушете му устата! — извика Хатусу.
Сененмут скочи на крака и се развика на стражите. Луперна бе вързана и изведена от залата. Мена успя да изкрещи, че истината ще излезе наяве дори и след смъртта му. Стражите го хванаха и укротиха, пъхнаха парцал в устата му и вързаха ръцете му. Главният писар се съпротивяваше като ранен бик, ритна масичките, по излъскания под полетяха възглавнички. Един от стражите го удари през лицето, но Мена като че ли изобщо не усети болка. Върховният жрец на Изида, Валу и Надиф отскочиха настрани. Сененмут заповяда да опразнят залата.
Хатусу се изправи величествено, потупа Амеротке по рамото и му даде знак да я последва. Влязоха в кабинета му, тя заключи вратата, свали диадемата и скъпоценното наметало ненес, изу сандалите и се отпусна в креслото. Съдията понечи да коленичи пред нея, но тя щракна с пръсти: