— Жадна съм! Налей ми малко вино.
Амеротке напълни чашата и й я подаде. На вратата се почука, той отвори и вътре връхлетя Сененмут. Облегна се на вратата, като дишаше задъхано:
— Наистина я е намерил!
— Да — въздъхна Хатусу. — Не бива да им позволим да говорят с никого.
— Сега са долу в Дома на оковите, добре охранявани.
— Трябва да умрат — прошепна Хатусу. — Каквото и да ми струва, трябва да отидат на кладата. Не чу ли какво каза Мена? Дори и след смъртта му. Дори и след смъртта му истината от Книгата на тайните щяла да излезе наяве.
Амеротке, прикрил гнева и раздразнението си, стоеше мълчаливо. Сененмут, който сякаш едва сега си даде сметка за присъствието му, се обърна към него:
— Драги Амеротке.
— Драгият Амеротке е разгневен! — извика съдията. — Превърнахте в пародия цялото дело! Започвам да подозирам каква е истината. От самото начало ме глождят два въпроса, но лековато ги отхвърлях настрани, като реших, че съм прекалено мнителен или подозрителен. Първият е: защо божествената е толкова разгневена от обирите на гробниците. Да, знам, че крадците оскверняват телата и поругават божиите закони
— добави той бързо, — но подобни случаи винаги е имало и ще продължава да има.
— И какъв е вторият въпрос? — попита рязко Хатусу.
— Шуфой привлече вниманието ми към това. Той отбеляза, че сте реагирали едва след ограбването на гробницата на Рахимере, великия везир на покойния ви съпруг.
Хатусу погледна въпросително Сененмут, той кимна едва забележимо.
— Както знаеш — царицата се обърна отново към Амеротке, — покойният ми съпруг бе убит в резултат на заговор, а след това организаторите му се опитаха да свалят и мен. Начело на заговорниците бе Рахимере, той ме мразеше от малка и се оказа, че е дебнел всяка моя стъпка. По негова заповед е била изготвена Книга на тайните, в която са описани всички скандали и клюки за мен.
— Това са пълни глупости — изсумтя Амеротке.
— Не, нещата са сериозни.
— Например?
— Ами например, че произходът ми не е божествен.
— Само боговете могат да го знаят със сигурност — отвърна нехайно Амеротке. — Друго?
Царицата си пое дълбоко дъх:
— Че докато съпругът ми още е бил жив, по време на похода срещу Народа на деветте лъча, аз и Сененмут сме станали любовници и тайно съм родила дъщеря.
— Лъжи, разбира се!
Хатусу задържа погледа му. После извърна глава, Сененмут бе забил поглед в пода.
— В боричканията за властта — прошепна Хатусу — Рахимере умря. Е, всъщност ти знаеш истината.
— Да, беше принуден да погълне отрова.
— Той беше предател, убиец и бунтовник! — излая царицата.
— Това вече е без значение — намеси се Сененмут. — Така или иначе, трупът му бе предаден на близките за погребение. Онези дни бяха много напрегнати, Амеротке, нашата грижа бяха живите, а не мъртвите. И той бе погребан тайно в Долината на благородните.
— Не е било проблем да намерите гробницата му.
— Не ни интересуваше къде гние — отвърна високомерно Сененмут. — Той бе мъртъв, неговата ка бе поела към Далечния запад. Това бе краят на цялата история. Допреди три месеца, когато научихме, че Рахимере е съхранявал Книгата на тайните в запечатана кутия, която е била погребана заедно с него. Не просто в гробницата, а в самия саркофаг.
— Откъде го разбрахте? Аха! — съдията свали пръстените си. — Възможността е само една: съпругата му. Тя не е знаела какво да прави с Книгата на тайните, паметта му я е задължавала да я пази, но е било опасно да я съхранява в дома си, така че я е погребала с него. Когато бях в храма на Изида, разбрах, че наскоро е починала там. Сигурно е казала на Импуки и той е докладвал в двореца — Амеротке поклати глава. — Загадки, обвити в други загадки. Затова с такова внимание се отнесохте към изчезването на четирите хесетки. Иначе направо щяхте да изпратите стражата да обърне храма с главата надолу. Нищо чудно, че върховната жрица е била достатъчно самоуверена, за да вземе закона в свои ръце и да убие Мафдет за възмездие. Вие сте им длъжници.
— Разбира се, че съм им длъжница! — Хатусу гневно ръкомахаше. — Импуки бе изключително добронамерен. Тайната на изповедта е свещена, но въпреки това той дойде при мен и ми разказа всичко. Накарах го да се закълне, че ще го запази в тайна. Дължа му много, не само на него, но и на цялото му семейство. Но вдовицата на Рахимере не му е казала къде е гробницата на съпруга й. Потърсихме я, но се оказа твърде късно. Мислехме — тя смръщи лице, — че ще бъде погребана при него, но тя предвидливо бе пожелала да е в гробницата на баща си.