Агата Кристи
Възмездието
ГЛАВА 1
Увертюра
Обикновено мис Марпъл разгръщаше втория си вестник следобед. Всяка сутрин донасяха в къщата й два вестника. Тя четеше първия докато отпиваше чая си рано сутринта, тоест, ако го получеше навреме. Момчето, което разнасяше вестниците, изглежда имаше доста особени разбирания за организацията на времето си. Освен това много често идваше или ново момче, или временен заместник на старото. И всички те имаха свои собствени разбирания за маршрута, по който трябва да доставят вестниците. Може би за тях това бе средство за борба със скучното еднообразие. Абонатите, които искаха да прочетат вестника си рано, така че да могат да прегледат по-пикантните новини на деня преди да се качат на автобуса, влака или с каквото друго ходеха на работа, обикновено се дразнеха, ако вестникът им закъснее, макар че възрастните дами, които живееха мирно и тихо в Сейнт Мери Мийд, често предпочитаха да го четат на масата по време на закуска.
Днес мис Марпъл бе прочела първата страница и още няколко неща в ежедневника, който бе кръстила „Оттук-оттам“ — ироничен намек за това, че вестникът — „Новинар“, поради смяна на собственика си беше започнал, за нейно и на някои нейни приятели съжаление, да публикува материали за мъжко и дамско облекло, за женските сърдечни трепети, конкурси за деца и писма на читателки и беше успял напълно да елиминира всякакви истински новини от страниците си, освен от първата и от някои ъгълчета, където беше трудно да ги откриеш. Мис Марпъл беше старомодна и предпочиташе вестниците наистина да се занимават с вести.
След като се наобядва, тя си позволи двадесетминутно подремване в специално закупеното кресло с права облегалка, което бе предназначено за хора с ревматични гърбове, а след това разгърна вестник „Таймс“ и го зачете бавно и спокойно. Не че „Таймс“ беше както едно време. Този вестник можеше да те накара да излезеш от кожата си с това, че в него вече нямаше почти нищо. Вместо да започне от първата страница и да му е съвсем ясно къде се намират дописките по темите, които го интересуват, човек попадаше на някакви странни промени и размествания в утвърденото с времето подреждане на рубриките. Най-неочаквано мис Марпъл попадна на две илюстрирани страници, посветени на пътуването до остров Капри. На спорта се отделяше много повече внимание, отколкото в миналото. Новините от съда бяха малко по-верни на традицията. Ражданията, браковете и некролозите, които навремето първи привличаха вниманието на мис Марпъл благодарение на видното си място във вестника, сега бяха отишли другаде — почти винаги на последната страница, както бе забелязала.
Мис Марпъл насочи вниманието си най-напред към главните новини на първа страница. Не се задържа много на тях, тъй като бяха същите като тези, които вече беше чела сутринта, макар и преразказани с малко повече достойнство. Тя хвърли поглед надолу към съдържанието. Статии, коментари, наука, спорт. След това както обикновено обърна в края на вестника и прегледа набързо ражданията, браковете и некролозите, а после разгърна страницата с писма на читатели, сред които почти винаги се срещаше нещо интересно. След това мина на новините от съда, наред с които днес имаше и съобщения от борсата. На същата страница често поместваха и кратка дописка на научни теми, но тя не я четеше. Рядко можеше да разбере за какво точно става дума.
След като обърна вестника, за да прегледа ражданията, браковете и некролозите, мис Марпъл си помисли както много пъти досега: „Тъжно е наистина, но в наше време човек се интересува само от некролозите!“
Някои хора си раждаха бебета, но тези, които можеха да имат бебета, нямаше как да бъдат познати на мис Марпъл, дори по име. Ако имаше колона с новородени, за които пише чии внуци са, може би щеше да изпита удоволствието, да разпознае някого. Би си помислила: „Виж ти! Мери Прендъргаст има трети внук!“ Макар че и това не беше много сигурно.
Тя прегледа набързо бракосъчетанията, също не много внимателно, защото дъщерите и синовете на приятелите й се бяха оженили и омъжили преди доста години. Стигна до некролозите и зачете по-внимателно. Толкова внимателно, че да е сигурна, че няма да пропусне някое име. Алоуей, Ангопастро, Ардън, Бартън, Бедшоу, Бургвайзер (Боже мой, какво немско име! Но май това семейство беше от Лийдз), Карпентър, Кампърдаун, Клег. Клег? Това не беше ли някой от познатите й? Не, май не беше. Джанет Клег. Някъде от Йоркшър. Макдоналд, Макензи, Никълсън. Никълсън? Не, отново не беше от познатите й. Ог, Ормръд… „Това трябва да е някоя от лелите“ — помисли си тя. Да, вероятно Линда Ормръд. Не, не я познаваше. Куантрил? Боже мой, това трябва да е Елизабет Куантрил. На осемдесет и пет. Какво нещо! Мислеше си, че Елизабет Куантрил е починала преди няколко години. Представи си само колко дълго е живяла! И колко крехко е било здравето й винаги! Никой не бе очаквал от нея да достигне такава възраст. Рейс, Радли, Рафиъл. Рафиъл? Нещо в нея трепна. Това име й беше познато. Белфърд парк, Мейдстоун. Белфърд парк, Мейдстоун. Не, не можеше да си спомни адреса. Цветя не се приемат. Джейсън Рафиъл. Е, странно име, наистина. Струваше й се, че вече го е чувала някъде. Рос Пъркинс. Аха, това би могло да е… Не, не беше. Райлънд? Емили Райлънд. Не. Никога не беше познавала Емили Райлънд. Дълбоко обичана от съпруг и деца. Много мило или много тъжно — зависи от коя страна го погледнеш.