— Не, никога. Откакто се върнахме от островите, не съм го виждала нито веднъж. Той не остана на работа при мистър Рафиъл след като дойдохме в Англия. Струва ми се, че отиде при някакъв лорд, който живее в Джърси или Гърнси…
— Ще ми се да бях видяла мистър Рафиъл още веднъж — каза мис Марпъл. — След онази история, в която бяхме забъркани… Вие, аз, той… и някои други… И тогава, шест месеца след това, когато си бях у дома, изведнъж ми хрумна колко свързани бяхме в онова време на тревоги и колко малко всъщност зная за мистър Рафиъл. Мислех си това онзи ден, след като видях съобщението за смъртта… Ще ми се да знаех малко повече за него… Къде е роден, кои са родителите му… такива неща. Що за хора са били. Имал ли е деца, племенници, братовчеди, някакво семейство? Много бих искала да зная.
Естер Андерсън се усмихна леко. Погледна мис Марпъл, с изражение, което сякаш казваше: „Да, разбира се, сигурна съм, че винаги искаш да знаеш всички подробности за всеки човек, с когото се запознаеш“. Но на глас каза само:
— За него всички знаеха само едно нещо.
— Че е бил много богат — каза мис Марпъл веднага. — Това искахте да кажете, нали? Когато знаеш, че някой е много богат… хм… не си правиш труда да задаваш повече въпроси. Искам да кажа, човек не иска да научи повече. Казва си: „Той е много богат“ или „Той е невероятно богат“… И след това гласът ти се снишава, защото когато срещнеш толкова богат човек, това е много впечатляващо, нали?
Естер се засмя.
— Не е бил женен, нали? — попита мис Марпъл. — Не спомена да е имал жена.
— Загубил е жена си преди много години. Съвсем скоро, след като са се оженили. Струва ми се, че е била много по-млада от него… Умряла е от рак, ако не греша. Много тъжно.
— А имали ли са деца?
— О, да. Две дъщери и един син. Едната е омъжена и живее в Америка, а другата е умряла твърде млада. Веднъж видях онази от Америка. Изобщо не приличаше на баща си… Беше тиха, потисната млада жена. Мистър Рафиъл никога не е говорил за сина си — добави тя. — Имам чувството, че нещо там не е било наред. Имало е скандал или нещо подобно. Умрял е преди няколко години, струва ми се. Както и да е, мистър Рафиъл никога не го споменаваше.
— О, скъпа, колко тъжно!
— Мисля, че се е случило преди доста време. Заминал за чужбина и повече не се върнал… Умрял там, където и да е това място.
— Мистър Рафиъл беше ли разстроен заради това?
— Трудно е да се разбере от човек като него — отговори Естер. — Беше от хората, които никога не говореха за загубите си. Щом синът му се е оказал нехранимайко, бреме, вместо благословия, предполагам, че просто е свил рамене и толкова. Може би му е изпращал пари и го е издържал, но е престанал да мисли за него.
— Нима е възможно — каза мис Марпъл. — Да не каже и дума за сина си?
— Ако си спомняте, той не беше от хората, които обичат да говорят за личния си живот или за чувствата си.
— Да, разбира се. Но като си помисля, че в продължение на толкова много години сте му били секретарка, би могъл да е споделил с вас, ако е имал някакви неприятности.
— Той не беше от хората, които споделят неприятностите си — каза Естер. — Ако е имал такива, в което доста се съмнявам. Би могло да се каже, че той беше женен за работата си. Беше баща на бизнеса си и той за него беше единственият потомък, син или дъщеря, който имаше значение. Всичко това му доставяше удоволствие… Да инвестира, да печели… Да поглъща предприятия…
— Не казвайте, че човек е щастлив, докато не умре — промърмори мис Марпъл и повтори думите, сякаш бяха някакъв девиз, в какъвто наистина й се струваше, че са се превърнали напоследък. — Значи преди смъртта му не е имало нищо, което да го тревожи?
— Не. Откъде ви хрумна това? — гласът на Естер прозвуча изненадано.
— Не, не си помислих това — отговори мис Марпъл. — Просто се зачудих, защото хората се тревожат повече, когато… няма да кажа, „когато остареят“, защото той всъщност не беше стар. Просто исках да кажа, че човек се тревожи повече, когато е недъгав и не може да направи много, за да реши проблемите си. Тогава тревогите остават в ума и човек ги усеща…
— Да, разбирам какво искате да кажете — отговори Естер. — Но не мисля, че мистър Рафиъл беше такъв. Както и да е — добави тя, — престанах да съм негова секретарка преди известно време. Два или три месеца, след като срещнах Едмънд.
— А, да. Съпругът ви. Мистър Рафиъл трябва да е бил много разочарован, че го напускате.
— Не, не мисля така — каза Естер. — Той не беше от хората, които биха се обезпокоили от подобно нещо. Веднага би си взел друга секретарка…, което и направи. Ако не му хареса някоя, веднага би се разделил с нея с любезно ръкостискане и би намерил друга. Винаги е бил много разумен човек.