— Да, да. Разбирам. Макар че много лесно можеше да се ядоса.
— Доставяше му удоволствие да се ядосва. Струва ми се, че това за него беше нещо като театър.
— Театър — повтори мис Марпъл замислено. — Смятате ли… Често съм се чудила… Смятате ли, че мистър Рафиъл се интересуваше от криминология? Той… Е, не знам…
— Заради това, което се случи на острова ли? — гласът на Естер изведнъж стана твърд.
Мис Марпъл не беше сигурна дали да продължи, но все някак трябваше да се добере до информацията, от която имаше нужда.
— Не, не заради това… Интересно ми е дали после е мислил за психологическата страна на въпроса… Или дали е проявявал интерес към случаи, в които правосъдието не е било прилагано както трябва, или… е, добре.
Мис Марпъл говореше все по-нервно и объркано.
— А защо да се интересува от такива работи? И нека не говорим за ужасното нещо, което се случи на Сен Оноре.
— Да, разбира се. Вие сте съвсем права. Съжалявам, че го споменах. Просто си мислех за нещата, които мистър Рафиъл понякога говореше. Разбирате ли, странни, неочаквани думи… Чудя се дали е имал своя теория за… причините за престъпността…
— Интересите му бяха изцяло финансови — отговори Естер кратко. — Най-много да се е интересувал от ловки финансови мошеничества, нищо друго.
Тя все още гледаше мис Марпъл хладно.
— Съжалявам — каза мис Марпъл смутено. — Не биваше да говоря за ужасните събития, които за щастие вече са минало. А и трябва да вървя — добави тя. — Трябва да хвана влака и имам време колкото да отида до гарата. О, скъпа, къде си оставих чантата? О, да, ето я!
Тя взе чантата, чадъра и някои други неща и продължи да се суети, докато напрежението спадна малко. Когато излизаше през входната врата, тя се обърна към Естер, която я увещаваше да остане, за да пият заедно чай:
— Не, благодаря, мила. Нямам никакво време. Радвам се, че се видяхме отново и ви желая здраве и щастие. Предполагам, че сега вече няма да има нужда да работите?
— Някои хора предпочитат да работят при всички случаи. Казват, че така било по-интересно и че било много отегчително да няма какво да правиш. Само че аз предпочитам да не работя. Ще се радвам на наследството си… Това, което ми остави мистър Рафиъл… Беше много мило от негова страна, и си мисля, че и той би искал да му се радвам, дори и да го харча за глупави, според него, женски неща. Скъпи дрехи, нови прически и така нататък. Той би го сметнал за много глупаво. Бях се привързала към него, знаете ли? — добави тя неочаквано. — Да, много се бях привързала. За мен той беше нещо като предизвикателство. Не беше лесно да излезеш на глава с него и затова ми доставяше удоволствие да се справям с работата си.
— А справяхте ли се със самия мистър Рафиъл?
— Е, не съвсем, но може би малко повече, отколкото му се струваше на него.
Мис Марпъл тръгна надолу по улицата. Обърна се назад и махна с ръка — Естер Андерсън все още стоеше на прага и също й махна весело.
„Мислех си, че тази работа има нещо общо с нея или поне с нещо, за което тя знае — каза си мис Марпъл, — Изглежда съм сбъркала. Не, каквото и да е то, тя не е свързана с него по никакъв начин. О, Боже! Мистър Рафиъл е очаквал, че ще проявя повече ум! Смятал е, че ще успея да съпоставя нещата… Но кои неща? И какво да направя сега?“
Тя поклати глава.
Трябваше да премисли всичко много внимателно. Тази работа беше поверена на нея. Тя можеше да откаже или да приеме, да разбере за какво става дума. Или можеше да не разбере нищо и да се надява да получи още някакви, допълнителни напътствия. Понякога затваряше очи и се мъчеше да си представи лицето на мистър Рафиъл — седнал в градината на хотела на острова с тропическия си костюм, навъсеното му, сбръчкано лице, шегите му. Искаше й се да знае какво е имал, предвид когато е замислял този план, когато се е заел да го осъществи. Дали е искал да я изкуши да приеме работата, да я убеди да я приеме или, би могло да се каже, да я принуди да я приеме? Последното беше най-вероятно, като знаеше що за човек беше той. И все пак е искал нещо да се свърши и беше избрал нея. Защо? Защото неочаквано си е спомнил за нея? А защо ще си спомня?
Тя се замисли за мистър Рафиъл и за нещата, които се бяха случили на Сен Оноре. Може би проблемът, който го е занимавал малко преди смъртта му, го е накарал да си припомни дните, прекарани на острова? Дали всичко това не беше свързано с някой от присъстващите там, с някой от участниците в събитията? Дали това не го бе накарало да си спомни за нея? Би ли могла да намери някаква връзка? Ако нямаше такава връзка, защо се бе сетил за нея? Защо е решил, че тя изобщо може да му бъде полезна? Тя беше възрастна, доста разсеяна, съвсем обикновена жена, в не много добро физическо състояние, с вече не много услужлив ум. Кои нейни способности, ако имаше такива, го бяха накарали да избере нея? Не можеше да измисли нищо. Да не би мистър Рафиъл да е решил да се пошегува? Дори и на смъртното си легло той би могъл да пожелае да устрои някаква шега, която да удовлетворява особеното му чувство за хумор.