Не би могла да отрече, че беше напълно възможно мистър Рафиъл да е решил именно да се пошегува, дори и на смъртното си легло. Иронията, така типична за него…
„Трябва — каза си мис Марпъл твърдо, — просто трябва да съм способна на нещо! В края на краищата след смъртта си мистър Рафиъл не би могъл да се радва на шегата си. На какво съм способна? Кои мои качества биха били полезни на някого за каквото и да било?“
Тя се замисли за себе си с присъщата си скромност. Беше любопитна, задаваше въпроси… това можеше да се очаква от жена с нейния характер и на нейната възраст. Това беше една възможност. Човек би могъл да изпрати частен детектив, за да зададе нужните въпроси, но истината е, че една възрастна дама, която има навика да си пъха носа в чуждите работи, обича да говори повече, отколкото трябва и е любопитна, би могла да разбере нужните неща много по-лесно и при това, без да събуди никакви подозрения.
„Стара клюкарка — каза си мис Марпъл. — Да, предполагам, че отдалеч приличам именно на стара клюкарка. Има толкова много стари клюкарки и всички си приличат. И, разбира се, аз съм много обикновена. Обикновена, разсеяна възрастна дама. А това е много добър камуфлаж. Боже, дали съм на прав път? Има и още нещо. Понякога мога да преценя какви са хората. Мога да преценя, защото ми напомнят за други хора, които познавам. Така че мога да се досетя какви са недостатъците им и какви са добрите им качества.“
Отново се замисли за Сен Оноре и за хотел „Златна палма“. Беше се опитала да установи наличието на някаква връзка, като посети Естер Уолтърс. Само че срещата им не бе довела до нищо положително, беше убедена в това. Естер Уолтърс не можеше да й помогне с нищо. С нищо, което би могло да се свърже с желанието на мистър Рафиъл тя да се заеме с работа, за чиято същност все още нямаше никаква представа!
— О, Боже! — промърмори мис Марпъл. — Какъв ужасен човек сте, мистър Рафиъл!
В гласа й имаше неприкрит упрек.
По-късно, когато легна в леглото си и опря грейката до най-болезненото място на ревматичния си гръб, тя заговори отново, сякаш искаше да се оправдае:
— Направих всичко, което можах.
Говореше като че ли думите й бяха насочени към някой, който се намираше в стаята. Наистина, той би могъл да бъде навсякъде, но пък ако съществуваше някаква телепатична връзка, беше по-добре да каже, каквото има решително и без заобикалки.
— Направих всичко, каквото можах. Повече от това просто не съм в състояние и сега оставям всичко във ваши ръце!
След това тя се намести по-удобно, протегна ръка, за да угаси лампата, и се унесе в сън.
ГЛАВА 5
Инструкции от отвъдното
I
Три или четири дни след това със следобедната поща пристигна писмо. Мис Марпъл го взе и направи това, което обикновено правеше с писмата — взе го, обърна го, погледна пощенското клеймо, почерка, реши, че е сметка за плащане и го отвори. Беше написано на машина.
Скъпа мис Марпъл,
Когато четете това писмо, аз ще съм мъртъв и погребан. Не кремиран, радвам се да кажа. Винаги ми се е струвало, че човек не може да се надигне от красивата си бронзова урна, пълна с пепел, за да витае около някой друг, докато от гроба, струва ми се, това е напълно възможно. Дали ще искам да Ви споходя? Може би дори ще ми се прииска да вляза във връзка с Вас!
Досега адвокатите ми би трябвало да са Ви се обадили и да са Ви предали предложението ми. Надявам се, че сте го приели. Ако не сте, не мога да ви упрекна в нищо. Изборът е Ваш.
Ще получите това писмо — ако адвокатите ми са направили това, което съм им казал, и ако пощата е свършила работата си както трябва, — на 11-о число. След два дни ще получите друго писмо от едно туристическо бюро в Лондон. Надявам се предложението да е по вкуса Ви. Засега няма нужда да Ви казвам повече. Искам да бъдете нащрек. Вие сте много умна жена. Грижете се за себе си. Мисля, че ще се справите.
Желая Ви успех и нека Вашият ангел хранител Ви помага. Предполагам, че ще имате нужда от него. Ваш приятел, Дж. Б. Рафиъл.
— Два дни! — възкликна мис Марпъл. Беше й трудно да чака.
Пощата свърши работата си, а също и туристическата агенция „Известни постройки и градини в Англия“.