мис Елизабет Темиъл
професор Уонстед
мистър Ричард Джеймсън
мис Лъмли
мис Бентъм
мистър Каспар
мис Кук
мис Бароу
мистър Емлин Прайс
мис Джейн Марпъл
Имаше четири възрастни дами. Мис Марпъл ги огледа най-напред, за да приключи с тях. Две от тях пътуваха заедно. Бяха на около седемдесет — горе-долу на нейната възраст. Едната имаше вид на вечно недоволна — от тези, които искат на всяка цена да седнат на първата седалка на автобуса или на задната седалка на автобуса. Които искат да седят на слънчевата страна или могат да издържат само на сенчестата, които искат да имат много свеж въздух или по-малко свеж въздух. Бяха с плетени шалове и носеха със себе си пътни чанти и множество пътеводители. Често страдаха от болки в коленете, гърбовете или раменете, но възрастта и болестите не можеха да им попречат да се наслаждават на живота, докато все още го имат. Стари клюкарки, но определено не от онези, които си стоят вкъщи. Мис Марпъл си записа нещо в малкия бележник, който носеше.
Петнадесет души, ако не брои себе си и мисис Сандборн. Тъй като беше определено тя да пътува именно с тази обиколка, поне един от тези петнадесет души би трябвало да има някаква връзка със задачата й — или като източник на информация, или да е свързан със закона, или с някакво съдебно дело, а можеше дори и да е убиец. Човек, който вече е извършил убийство, или възнамерява да извърши убийство. Всичко беше възможно! Всичко можеше да се очаква от мистър Рафиъл! Както и да е, тя трябваше да си води записки за тези хора.
На дясната страница на бележника щеше да отбележи тези, които биха могли да представляват интерес от гледната точка на мистър Рафиъл, а на лявата — онези, които биха могли да представляват интерес само ако могат да й предоставят някаква полезна информация. Дори и такава, за която не подозират, че притежават или за която по-скоро нямат представа, че може да се окаже полезна за нея, за мистър Рафиъл или за Правосъдието с главно „П“. На края на бележника смяташе да отбележи онези, които й напомняха за някои познати от Сейнт Мери Мийд или от другаде. Всички установени прилики можеха да се окажат полезни. Подобно нещо вече й се беше случвало.
Другите две възрастни дами очевидно пътуваха поотделно. И двете бяха на около шестдесет. Едната беше добре запазена, добре облечена жена, очевидно с високо мнение за себе си, на може би и мнението на околните не беше различно. Гласът й беше висок и властен. С нея пътуваше племенницата й — момиче на осемнадесет или деветнадесет години, което я наричаше „лельо Жералдин“. Мис Марпъл забеляза, че тази племенница беше свикнала да се справя с властния характер на леля си. Беше не само оправно, но и хубаво момиче.
От другата страна на пътеката между седалките седеше един едър мъж с широки рамене и грубовато тяло — сякаш някое амбициозно дете го бе сглобило не особено внимателно от едри тухли. Сякаш природата бе имала намерение да направи лицето му кръгло, но то се бе възпротивило и бе постигнало ъгловат вид, като беше развило едра долна челюст. Имаше голяма глава с гъста сивееща коса и огромни рунтави вежди, които се движеха нагоре-надолу, за да подчертаят това, което казваше. Забележките му наподобяваха изблици на кучешки лай, сякаш беше приказливо овчарско куче. До него седеше един висок чернокос чужденец, който мърдаше неспокойно и непрекъснато жестикулираше. Английският му беше много особен, а от време на време използваше немски и френски. Едрият мъж изглежда не изпитваше затруднения пред тези атаки с чужди езици и услужливо преминаваше ту на френски, ту на немски. Мис Марпъл ги огледа бързо още веднъж и реши, че този с рунтавите вежди трябва да е професор Уонстед, а неспокойният чужденец — мистър Каспар.
Тя се зачуди какво ли обсъждат толкова оживено и беше озадачена от бързината и разпалеността на отговорите на чужденеца.
На мястото пред тях седеше другата шестдесетгодишна жена — висока, може би малко по-възрастна, но човек винаги би й обърнал внимание сред тълпата. Все още беше много хубава, с тъмносива коса, вдигната високо и изтеглена назад над челото. Гласът й беше нисък, ясен и режещ. „Личност! — помисли си мис Марпъл. — Не е нищожество.“ Да, наистина беше личност. „Напомня ми — продължи да си мисли тя — за Емили Уолдрън.“ Емили Уолдрън беше декан на „Оксфорд Колидж“ и известен учен. Мис Марпъл се бе запознала с нея в компанията на племенника си и не можеше да я забрави.
Тя продължи да оглежда пътниците. Имаше две семейства. Едното беше от Америка — на средна възраст, добродушна приказлива съпруга и вечно съгласяващ се съпруг. Очевидно бяха запалени туристи. Другото семейство беше английско и също на средна възраст. Мис Марпъл без колебание реши, че мъжът е пенсиониран военен. На списъка ги отбеляза като полковник Уокър и мисис Уокър.