Зад нея седеше висок слаб мъж на около тридесет години, който използваше много технически думи и явно беше архитект. Имаше и две дами на средна възраст, които пътуваха заедно по-напред в автобуса. Те си говореха за маршрута и се мъчеха да преценят кое от програмата би било интересно за тях. Едната беше чернокоса и слаба, а другата — руса и едра. Лицето й се стори познато на мис Марпъл. Започна да си мисли къде я беше виждала, но не можеше да си спомни. Вероятно се бяха срещали на някой коктейл или при някое пътуване с влак. Лицето й нямаше нищо характерно, което би могло да направи впечатление.
Оставаше още един пътник — млад мъж, вероятно на деветнадесет или двадесет години. Беше облечен като за възрастта си — с тесни черни джинси и червено поло, а гъстата му черна коса приличаше на неподдаваща се на дисциплина голяма топка. Той гледаше с интерес племенницата на властната жена и мис Марпъл реши, че и племенницата го гледа с известен интерес. Въпреки преобладаващото мнозинство от възрастни дами сред пътниците в автобуса все пак имаше и двама млади хора.
За обяд спряха в един приятен хотел край реката, а следобедът бе посветен на разглеждането на Бленхайм. Мис Марпъл вече бе посещавала Бленхайм два пъти, така че даде почивка на краката си и се ограничи с разглеждането на интериора и скоро след това на хубавата градина и красивата гледка.
По времето, когато стигнаха до хотела, в който щяха да пренощуват, хората в автобуса вече започваха да се опознават. Опитната мисис Сандборн — все така неуморна и оправна, както и през целия ден, изигра ролята си много добре. Тя помагаше на хората да се съберат на групи и насърчаваше тези, които се чувстваха изолирани, да се присъединят към останалите с кратки забележки или съвети: „Накарайте полковник Уокър да ви разкаже за градината си. Той има прекрасни фрезии“.
Мис Марпъл вече знаеше имената на всички. Мъжът с рунтавите вежди се оказа професор Уонстед, както беше предположила, а чужденецът — мистър Каспар. Властната жена беше мисис Райзли-Портър, а племенницата й се казваше Джоана Крофърд. Младият мъж с дългата коса беше Емлин Прайс. Двамата с Джоана Крофърд изглежда се мъчеха да разберат за кои неща от живота като икономика, изкуство, политика и други подобни имат еднакво мнение и за кои — не.
Двете възрастни дами естествено допаднаха на мис Марпъл като себеподобни. Те щастливо обсъждаха артрита, ревматизма, диетите, новите доктори, някои лекове както професионални, така и бабешки, които водеха до добри резултати там, където всичко друго се проваляше. Говореха си и за многото места, които бяха посещавали заедно в Европа — хотели, пътнически бюра и така нататък, и най-накрая за графство Самърсет, където живееха както мис Лъмли, така и мис Бентъм и където трудностите при намирането на приличен градинар бяха толкова големи, че едва ли някой би повярвал.
Двете по-млади дами бяха мис Кук и мис Бароу. Мис Марпъл все още мислеше, че русата — мис Кук, й е позната отнякъде, но все още не можеше да си спомни откъде. Не беше изключено и да й се е сторило. Може би също така си въобразяваше, че мис Кук и мис Бароу я отбягват. Струваше й се, че много бързат да се отдръпнат, когато забележат, че се приближава към тях. Естествено, това можеше изцяло да се дължи на въображението й.
Петнадесет души, поне един, от които беше важен за нея. При разговорите си с хората вечерта тя на няколко пъти спомена името на мистър Рафиъл, за да види дали някой ще реагира. Никой не реагира.
Хубавата жена се оказа мис Елизабет Темпъл — пенсионирана директорка на известно девическо училище. Никой не приличаше на убиец, освен може би мистър Каспар, но това сигурно беше предразсъдък към чужденците. Слабият млад мъж беше Ричард Джеймсън — архитект.
„Може би утре ще имам по-голям успех“ — каза си мис Марпъл.
III
Мис Марпъл си легна много уморена. Екскурзията сама по себе си беше уморителна, а това, че се опитваше да проучи петнадесет души едновременно и да реши кой от тях би могъл да е свързан с някакво престъпление, беше още по-уморително. Всичко й се струваше толкова нереално, че човек едва ли би могъл да го приеме сериозно. Хората й се сториха много приятни, с нищо не се отличаваха от много други, които човек би могъл да срещне на подобна екскурзия. Въпреки това тя извади бележника и списъка на пътниците и вписа още някои забележки.
Мисис Райзли-Портър? Не може да е свързана с престъпление. Светска дама, твърде егоцентрична.