Мис Марпъл остави вестника и се загледа разсеяно в кръстословицата, без да престава да се чуди защо името Рафиъл й звучи познато.
— Ще си спомня — каза си мис Марпъл, познавайки особеностите на паметта на възрастните хора. — Ще си спомня, не се съмнявам в това.
Тя погледна през прозореца към градината, после отклони поглед и се помъчи да не мисли за нея. Градината за мис Марпъл беше източник на огромно удоволствие и на усилена работа в продължение на много, много години. Сега, заради страхливите лекари, й беше забранено да работи в градината. Веднъж се бе опитала да наруши тази забрана, но в края на краищата бе стигнала до заключението, че е по-добре да прави както я съветват. Беше сложила стола си по такъв начин, че градината да не е пред очите й и да не я глада, освен, ако не пожелае да види нещо конкретно. Мис Марпъл въздъхна, взе торбичката с плетката си и извади отвътре детско вълнено пуловерче, което беше пред завършване. Гърбът и предницата бяха готови. Сега трябваше да довърши ръкавите. Те винаги я отегчаваха. Два ръкава, напълно еднакви. Да, много отегчително. Но преждата беше в приятен розов цвят. Розова прежда. Чакай малко, какво беше това? Да… Да… Напомняше й за името, което току-що беше прочела във вестника. Розова прежда. Синьо море. Карибско море. Пясъчен плаж. Слънце. Тя плете и… разбира се, мистър Рафиъл. Пътуването й до остров Сен Оноре в Карибско море. Благодарение на племенника й Реймънд. Помнеше думите на жена му Джоан: „И не се занимавай повече с убийства, лельо Джейн. Не ти се отразява добре“.
Но тя никога не бе искала да се занимава с убийства, те просто се случваха. Това е. Тогава на острова всичко стана заради един възрастен майор с изкуствено око, който много държеше да й разказва дългите си и отегчителни истории. Горкият майор… А как му беше името? Вече не си спомняше. Мистър Рафиъл и секретарката му мисис… да, мисис Уолтърс, Естер Уолтърс и масажистът Джаксън. Всичко заставаше на мястото си. Да, да… Горкият мистър Рафиъл. Значи беше починал. Знаеше си, че няма да живее дълго. Беше й го казал. Изглежда въпреки всичко бе издържал повече, отколкото му даваха лекарите. Беше силен, упорит човек… И много богат.
Мис Марпъл продължи да плете замислена, иглите се движеха равномерно, но умът й беше другаде. Умът й беше при мистър Рафиъл и нещата, които можеше да си спомни за него. Не беше лесно да забравиш този човек, наистина. Спомняше си лицето му много добре. Да, много характерна личност, труден, раздразнителен човек, понякога ужасно груб. Но никой не се сърдеше за тази грубост. Тя помнеше и това. Не му се сърдеха, защото беше богат. Да, много богат. С него бяха личната му секретарка и прислужникът му, квалифициран масажист. Мистър Рафиъл не можеше да се движи без чужда помощ.
Характерът на този прислужник масажист беше много съмнителен. Мистър Рафиъл понякога се държеше с него много грубо, но той не му обръщаше никакво внимание. Разбира се, това беше така заради богатството на мистър Рафиъл.
„Никой не би му плащал и половината от това, което му плащам аз — бе казал мистър Рафиъл. — И той го знае много добре. Но въпреки всичко се справя с работата си много добре.“
Мис Марпъл се зачуди дали този Джаксън… Джонсън… дали се е задържал при мистър Рафиъл. Да се е задържал още една година… нали толкова? Година и три-четири месеца. Помисли си, че вероятно не го е направил. Мистър Рафиъл обичаше промените. Той се уморяваше от хората, уморяваше се от лицата, от поведението им, от гласовете им. Мис Марпъл можеше да разбере това. Понякога се чувстваше по подобен начин. Тази нейна компаньонка… тази мила, внимателна, влудяваща жена с гукащия си глас…
— А — каза си мис Марпъл, — все пак е по-добре, отколкото онази… О, Боже! Сега пък беше забравила нейното име… мис… мис… Бишоп? Не, не мис Бишоп. О, Боже, никак не беше лесно.
Мислите й се върнаха отново към мистър Рафиъл и неговия… не, не беше Джонсън! Казваше се Джаксън, Артър Джаксън.