Племенницата й, Джоана Крофърд? Също? Много оправна.
Мисис Райзли-Портър обаче би могла да знае нещо, което да е свързано със задачата й. Би трябвало да поддържа добри отношения с нея.
Мис Елизабет Темпъл? Личност. Интересна жена. Не й напомняше на никой от убийците, които бе виждала.
— Всъщност — каза си мис Марпъл, — от нея лъха честност и почтеност. Ако тя е извършила убийство, то би било от благородни подбуди или поне такива, които тя счита за благородни. Това също не беше удовлетворително. „Мис Темпъл — продължи да мисли тя — никога не би направила нещо необмислено и никога не би се поддала на глупави идеи за благородство, след като е наясно, че злото съществува.“
— Въпреки всичко — каза мис Марпъл гласно — тя е личност и не е изключено мистър Рафиъл да е искал да се срещна с нея поради някаква причина.
Тя записа това на дясната страна на бележника си.
След това реши да промени гледната точка — досега мислеше за възможен убиец, а защо да не търси възможна жертва? Кой би могъл да е възможна жертва? Едва ли някой от присъстващите. Може би само мисис Райзли-Портър — тя беше богата, не особено приятна… Може би оправната племенница щеше да я наследи… Тя и приличащият на анархист Емлин Прайс биха могли да се съюзят в борбата против капитализма… Това не беше много правдоподобна мисъл, но не виждаше никаква друга възможност.
Професор Уонстед? Беше сигурна, че той е интересен човек. Мил. Дали беше учен или лекар? Все още не знаеше, но предположи, че е учен, макар че самата не разбираше нищо от наука.
Мистър и мисис Бътлър? Веднага ги задраска. Приятни американци. Нямаха връзка с никой от карибския остров или с някой неин познат. Не, семейство Бътлър не представляваше интерес за нея.
Ричард Джеймсън? Слабият архитект. Мис Марпъл не виждаше какво общо би могла да има архитектурата, но все пак не беше изключено и да има. Може би някое скривалище? В някоя от къщите, които щяха да посетят, би могло да има скривалище, в което да има скелет. А мистър Джеймсън като архитект, би се досетил къде е това скривалище. Би могъл да й помогне да го открие, а може би и тя на него… И щяха да намерят трупа…
— Боже мой! — каза си мис Марпъл. — Какви глупости си въобразявам!
Мис Кук и мис Бароу? Най-обикновени жени. И все пак беше сигурна, че е виждала вече едната от тях. Беше виждала мис Кук. Е, все някога щеше да си спомни.
Полковник Уокър и жена му? Приятни хора. Пенсиониран военен. Служил през повечето време в чужбина. Приятно й беше да разговаря с тях, но нищо повече от това.
Мис Бентъм и мис Лъмли? Застаряващите клюкарки. Беше малко вероятно да са престъпнички, но може би знаеха много клюки, може би разполагаха с някаква информация… Не беше изключено да направят някоя подсещаща забележка, дори и свързана с артрита, ревматизма или медицината.
Мистър Каспар? По всяка вероятност опасен характер. Нервен тип. Засега трябваше да го наблюдава.
Емлин Прайс? Сигурно е студент. Студентите са склонни към насилие. Нима мистър Рафиъл я бе изпратил но следите на един студент? Е, всичко зависеше от това, което е направил, което му се искаше да направи или беше твърдо решил да направи. Може би беше заклет анархист?
„Мила моя — каза си мис Марпъл изведнъж много уморена. — Вече трябва да спиш.“
Боляха я краката, болеше я гърбът и умът й не работеше съвсем гладко. Заспа веднага. Сънува няколко неща.
Едното от тях беше, че рунтавите вежди на професор Уонстед падат, защото не са негови, а фалшиви. Когато се събуди, първото й впечатление, както често се случва след сън, беше, че въпросният сън дава решение на всичко. „Разбира се — мислеше тя. — Разбира се.“ Веждите му бяха фалшиви и това обясняваше всичко — той беше престъпник.
След малко с тъга си каза, че нищо не е решено. Веждите на професора не можеха да й помогнат никак.
За жалост вече не й се спеше. Тя стана решително от леглото, облече пеньоара си, седна на един стол с права облегалка и извади от куфара си един малко по-голям бележник. Залови се за работа.
„Това, с което се залових — записа мис Марпъл, — без съмнение има връзка с някакво престъпление. Мистър Рафиъл съвсем определено посочва това в писмото си. Пише, че имам афинитет към справедливостта и дарба за разкриване на престъпления. Следователно става дума за престъпление, при това не шпионаж, измама или грабеж, защото през живота си никога не съм се сблъсквала с подобни неща и за тях не знам нищо. Мистър Рафиъл знае за мен само това, което научи при престоя ни на Сен Оноре. Там ни свърза едно убийство. Не ми е направило впечатление напоследък в пресата да е имало съобщение за убийство. Никога не съм чела учебници по криминология и никога не съм се интересувала от подобни неща. Просто се е случвало така, че може би малко по-често, отколкото изглежда нормално, съм се оказвала недалеч от местопрестъплението, когато е било извършено убийство. Вниманието ми са привличали преди всичко случаи, засягащи мои познати и приятели. Подобни любопитни съвпадения не са рядкост. Помня, че една от лелите ми беше претърпяла корабокрушение цели пет пъти, а една моя приятелка просто привличаше неприятностите към себе си. Някои от нейните познати дори отказваха да се возят с нея в едно и също такси. Беше претърпяла четири катастрофи с такси, три катастрофи с обикновена кола и две с влак. Подобни неща се случват на някои хора без видима причина. Мога да кажа, колкото и да ми е неприятно, че изглежда убийствата прекалено често се извършват там, където съм и аз. Слава Богу, не аз съм жертвата.“