— Често ли ходите на такива екскурзии? — попита мис Марпъл.
— Не. За мен това не е екскурзия в пълния смисъл на думата.
Мис Марпъл я погледна с интерес. Понечи да зададе въпрос, но се въздържа. Мис Темпъл й се усмихна.
— Предполагам, питате се защо съм тук. Каква е причината? Е, опитайте се да познаете.
— О, не бих искала да…
— Опитайте — настоя Елизабет Темпъл. — Ще ми бъде интересно. Познайте.
Мис Марпъл остана мълчалива доста време. Гледаше Елизабет Темпъл с нетрепващ поглед, мъчеше се да прецени що за човек е.
— Не, няма да съдя по това, което зная и което са ми казали за вас. Знам, че сте известна личност и че училището ви също е известно. Не. Ще се опитам да позная, съдейки по външния ви вид. Бих казала, че отивате на поклонение. Имате вид на човек, тръгнал на поклонение.
След миг Елизабет Темпъл каза:
— Това е много точно. Да, тръгнала съм на поклонение.
След още малко мис Марпъл отново заговори:
— Човекът, който ме изпрати на тази обиколка и който плати всички разноски, сега е мъртъв. Името му е мистър Рафиъл, много богат човек. Познавате ли го случайно?
— Джейсън Рафиъл? Чувала съм това име, разбира се. Не го познавах лично. Веднъж отпусна голяма сума за една моя образователна програма… Бях много благодарна. Както казахте, той беше много богат. Преди няколко седмици видях съобщението за смъртта му. Значи е бил ваш приятел?
— Не съвсем — отговори мис Марпъл. — Запознах се с него преди година и нещо в чужбина. На един остров в Карибско море. Не знам много за него… за живота му или за приятелите му. Беше голям финансист, но иначе, така казват всички, беше много затворен и не обичаше да говори за себе си. Познавахте ли семейството му или някого…? — Мис Марпъл замълча. — Често съм се питала… Но човек не обича да задава въпроси, за да не го вземат за любопитен.
Елизабет Темпъл помълча малко и след това каза:
— Познавах едно момиче… Беше моя ученичка във „Фалоуфийлд“, моето училище. Не беше роднина на мистър Рафиъл, но някога беше сгодена за сина му.
— А омъжила ли се е за него?
— Не.
— Защо не?
Мис Темпъл отговори:
— Надявам се, че мога… иска ми се да мога да кажа: „Защото имаше достатъчно разум“. Той не беше от младите хора, за които ти се ще твоя близка да се омъжи. Беше хубаво и много мило момиче. Не знам защо не се омъжи за него. Никой никога не ми е казвал — въздъхна и добави: — Все едно, тя е мъртва.
— Защо е умряла? — попита мис Марпъл.
Елизабет Темпъл се вгледа смълчана в пиниите. След това произнесе само една дума. Тя прозвуча като дълбок камбанен звън — чак стряскащо.
— Любов!
Мис Марпъл повтори с изненада:
— Любов?
— Една от най-страшните думи на този свят — каза Елизабет Темпъл.
В гласът й отново имаше горчивина и тъга:
— Любов…
ГЛАВА 7
Покана
Мис Марпъл реши да пропусне следобедното разглеждане на забележителности. Призна, че се чувства уморена и че предпочита да не разгледа старата църква и стъклописите й от 14-и век. Каза, че ще си почине малко и след това ще се присъедини към групата в чайната на главната улица. Мисис Сандборн се съгласи, че решението й е много разумно.
Мис Марпъл седна на една пейка и ред чайната и се замисли какво да прави отсега нататък и дали изобщо да го прави или не.
Когато другите дойдоха да пият чай след известно време, за нея не бе никак трудно да се присъедини непринудено към мис Кук и мис Бароу и да седне заедно с тях на маса за четирима. На четвъртия стол седна мистър Каспар, но мис Марпъл реши, че той не знае достатъчно добре английски, за да й попречи.
Тя се наведе малко напред и между две хапки от вкусната швейцарска кифличка, заговори на мис Кук:
— Знаете ли, съвсем сигурна съм, че сме се виждали някъде. Много се мъчих да си спомня… паметта ми вече не е така добра, но все пак съм добра физиономистка и съм сигурна, че сме се виждали.
Мис Кук я изгледа любезно, но със съмнение. След това очите й се насочиха към мис Бароу. Мис Марпъл също погледна мис Бароу, но не забеляза признак, че тя би могла да реши загадката.
— Не зная дали някога сте идвали в нашия край — продължи мис Марпъл. — Живея в Сейнт Мери Мийд. Това е много малко селце. Е, в наши дни вече не е чак толкова малко… Навсякъде се строи толкова много… Не е далеч от Мъч Бенъм и е на дванадесет мили от морския бряг при Лумът.
— О! — възкликна мис Кук. — Нека да помисля… Познавам Лумът много добре и може би…
Изведнъж мис Марпъл извика със задоволство:
— Но разбира се! Един ден бях в градината си в Сейнт Мери Мийд и вие минахте по улицата пред оградата. Поговорихме малко… Казахте, че сте отседнали при… при някаква приятелка…