— Извинете, вие ли сте мис Марпъл? Мис Джейн Марпъл?
— Да, това е името ми — отговори тя леко изненадана.
— Аз съм мисис Глин. Лавиния Глин. Аз и двете ми сестри живеем недалеч оттук… Виждате ли, чухме, че пристигате и…
— Чухте, че пристигам? — Мис Марпъл се изненада още повече.
— Да. Един стар наш приятел ни писа… О, преди доста време, трябва да има три седмици, и ни помоли да запомним тази дата. Когато пристига групата на тази туристическа агенция… Каза ни, че негова близка приятелка… или роднина, не помня вече… ще бъде в нея.
Мис Марпъл продължи да я гледа с изненада.
— Говоря за мистър Рафиъл — каза мисис Глин.
— О! Мистър Рафиъл… — възкликна мис Марпъл. — Вие… Знаете ли, че…
— Че е починал? Да. Колко тъжно! Малко след като получихме писмото му. Трябва да е станало много скоро след като ни писа. Но той много настойчиво ни помоли да направим това, което искаше… Предположи…, че може би ще ви е приятно да останете при нас една-две нощи. Тази част на обиколката е много уморителна. За младите не представлява проблем, но за всеки по-възрастен… Има преходи от по няколко мили и изкачване по нелеки пътеки в скалите… Аз и сестрите ми много ще се радваме, ако дойдете да погостувате у дома ни. Къщата е на десет минути пеша от хотела и съм сигурна, че ще можем да ви покажем много интересни неща в околността.
Мис Марпъл се поколеба за миг. Видът на мисис Глин й допадаше — малко пълна, добродушна и внимателна, макар и малко срамежлива. Освен всичко друго това беше инструкция на мистър Рафиъл… Следващата нейна стъпка? Да, най-вероятно беше така.
Чудеше се защо изпитва безпокойство. Може би, защото вече се чувстваше като у дома си сред хората от групата, като част от тях, нищо че ги познаваше само от три дни.
Тя се обърна към мисис Глин и й каза:
— Благодаря ви, много мило от ваша страна. Ще дойда с удоволствие.
ГЛАВА 8
Трите сестри
Мис Марпъл стоеше и гледаше през един прозорец. На леглото зад нея беше куфарът й. Гледаше към градината с невиждащи очи. Рядко се случваше да гледа към градина и да не може да я види — или критично, или изпълнена с възхищение. В този случай би я гледала критично. Градината беше занемарена и за нея по всяка вероятност от доста години не бяха харчени никакви пари и никой не я бе поддържал. Къщата също беше занемарена. Иначе беше солидно построена, удобна, мебелировката очевидно преди време е била качествена, но никой не я беше поддържал и никой не се беше грижил за нея. „Тази къща — мислеше си тя, — не е била обичана от никой. Поне в последните години, никой не се е интересувал от нея.“ „Старата господарска къща“ — така я наричаха хората и тя напълно отговаряше на името си. Къща, построена да бъде красива и елегантна, в която някога са живели стопани, които са се грижели за нея. Сега синовете и дъщерите им се бяха пръснали и в нея живееха мисис Глин и сестрите й. Когато я водеше към стаята, отредена за нея, домакинята бе споменала, че са наследили къщата от някакъв чичо и са дошли да живеят в нея след смъртта на мъжа й. И трите вече не били млади, а приходите им намалявали непрекъснато. Много било трудно да наемат работници.
Другите две сестри по всяка вероятност бяха останали неомъжени — едната по-голяма от мисис Глин, другата по-малка. И двете се казваха Брадбъри-Скот.
В къщата нямаше и следа от детско присъствие. Нямаше захвърлена топка, стара детска количка, малки столчета и масичка. Това беше една къща с три сестри.
„Звучи ми доста руско“ — каза си мис Марпъл. Имаше предвид „Три сестри“, разбира се? Чехов? Или Достоевски? Наистина не можеше да си спомни. Три сестри. Но тукашните три сестри със сигурност не копнееха да отидат в Москва. Тези, мис Марпъл беше почти напълно сигурна в това, биха били съвсем доволни, ако останат, където са. Когато мисис Глин я въведе в къщата, едната излезе от кухнята, а другата слезе по стълбите — за да я посрещнат. Маниерите им бяха добри, изискани. В младостта си мис Марпъл би използвала за тях вече остаряващата дума „дами“. И си спомни, че веднъж беше използвала фразата „изпаднали дами“. Тогава баща й я беше поправил: „Не изпаднали дами, Джейн. Госпожи, изпаднали в беда“.
Но съвременните госпожи не бяха така уязвими за бедите. Подпомагаха ги правителството, благотворителните дружества, понякога и богатите им роднини. Или може би хора като мистър Рафиъл? Защото в края на краищата той беше изцяло отговорен за присъствието й на това място, нали? Мистър Рафиъл беше организирал всичко. Беше положил доста усилия за това, така й се струваше. Вероятно няколко седмици преди смъртта си е знаел доста точно колко му остава да живее, плюс-минус няколко дни. Лекарите са склонни да проявяват оптимизъм — те знаят от опит, че пациентите, за които се смята, че ще умрат в определен период, доста често получават неочакван кредит от живота и продължават, макар и обречени, упорито да отказват да направят окончателната стъпка. От друга страна, мис Марпъл знаеше от собствен опит, че медицинските сестри на свой ред винаги очакват пациентите да са мъртви на следващия ден и много се изненадват, ако ги заварят живи. Когато изразят мрачните си мисли пред лекаря, когато той дойде, на излизане от болничната стая в отговор много често получават нещо от рода на: „Не бих се учудил, ако изкара още седмица-две“. „Много мило, че докторът е такъв оптимист — би си помислила сестрата, — но сигурно греши.“ Само че докторът рядко греши. Той знае, че хората, които са безпомощни, измъчвани от болки и приковани на легло, въпреки всичко обичат живота и не желаят да умрат. Те са готови да вземат хапче, за да могат да прекарат нощта, но не са готови да вземат с няколко повече от необходимото, за да прекрачат прага към един свят, за който никой не знае нищо.