Беше получила указания. Да започне от това. Беше получила указания от човек, който вече не беше сред живите. Той я бе насочил извън Сейнт Мери Мийд. Значи целта, каквато и да беше тя, не би могла да бъде атакувана оттам. Проблемът не беше местен, не би могъл да бъде решен единствено с четене на изрезки от вестници и задаване на въпроси, тоест докато не знаеш какво точно трябва да питаш. Най-напред беше насочена към кантората на адвокатите, след това трябваше да прочете писмото… двете писма, после трябваше да замине на приятна и добре организирана екскурзия из страната. След това се бе оказала върху следващото стъпало — къщата, в която се намираше в момента. Старата господарска къща в селцето Джослин Сейнт Мери, където живееха мис Клотилд Брадбъри-Скот, мисис Глин и мис Антея Брадбъри-Скот. Мистър Рафиъл беше организирал всичко това предварително. Няколко седмици преди да умре. Може би го беше направил след като бе дал нареждания на адвокатите и бе запазил място за екскурзията на нейно име. Значи тя не се намираше в тази къща случайно. Можеше да остане тук само две нощи, а може би и повече. Може би нещо предварително подготвено щеше да я задържи повече или пък щяха да я помолят да остане? Това я върна към действителността.
Мисис Глин и двете й сестри. Те би трябвало да са свързани, да са замесени във всичко това. Трябваше да разбере какво е то. Нямаше много време. Това беше единственият проблем. Мис Марпъл не се съмняваше нито за миг, че е в състояние да реши загадката. Беше от онези симпатични, бъбриви възрастни жени, за които е нормално да приказват и да задават въпроси — на пръв поглед чисто клюкарски. Можеше да заговори за детството си и така да накара сестрите да й разкажат за тяхното. Щеше да им говори за ястия, за прислуга, за дъщери, братовчеди и роднини, за пътувания, сватби, раждания и… да — за смърт. При разговорите за смърт в очите й нямаше да се появява особен интерес. Никакъв. Беше сигурна, че без да се замисли ще може да реагира с нормалното: „Ах! Колко тъжно!“ Трябваше да научи колкото се може повече за отношенията им с околните, за събитията през живота им, да види дали няма да изникнат, така да се каже, някои многозначителни факти. Може би щеше да се добере до някои случки в околността, които не са пряко свързани с трите сестри. Може би те знаеха нещо и щяха да го споменат. Във всеки случай на това място трябваше да открие нещо — някакъв ориентир, някаква улика. На втория ден трябваше отново да се присъедини към групата, освен ако дотогава нещо не й подскажеше, че не трябва да го прави. Замисли се за хората от автобуса. Може би това, което търсеше, беше някъде сред тях и щеше да продължи да е сред тях и след завръщането й. Един от тези хора, може би няколко, някой невинен (а и не чак толкова невинен), някаква отминала история. Тя се намръщи и се помъчи да си спомни нещо. Нещо, което бе минало през ума й и тя си бе помислила: „Наистина! Сигурна съм…“ В какво беше толкова сигурна?
Отново се замисли за трите сестри. Не биваше да се задържа при тях прекалено дълго. Щеше да извади от куфара си само най-необходимото, колкото за двете нощи — нещо за преобличане вечерта, нощница, тоалетните принадлежности… След това щеше да слезе при домакините си и да поведе приятен разговор. Трябваше да разбере нещо много важно. Дали тези три сестри трябваше да й бъдат съюзници или врагове. Можеха да бъдат едното или другото. Трябваше много внимателно да прецени.
На вратата се почука. Влезе мис Глин.
— Надявам се, че ще се чувствате удобно при нас. Мога ли да ви помогна да се настаните? Имаме една много приятна прислужница, но идва само сутрин. Тя ще ви помага за всичко.
— О, не. Благодаря — отговори мис Марпъл. — И сама ще се справя.
— Реших, че няма да е зле да ви придружа до долу. Коридорите в тази къща са доста объркани. Има две стълбища и това още повече може да ви затрудни. Човек може да се заблуди.