— Много мило от ваша страна — каза мис Марпъл.
— Надявам се ще слезете при нас, за да изпием по чаша шери преди вечеря.
Мис Марпъл прие с благодарност и последва домакинята си. Прецени, че мис Глин е доста по-млада от нея. Може би беше на петдесет. Не много повече. Мис Марпъл заслиза по стълбите внимателно, защото лявото й коляно както винаги беше малко несигурно. Все пак имаше парапет. Стълбището беше много хубаво и тя отбеляза този факт.
— Къщата е много хубава — каза мис Марпъл. — Предполагам, че е строена някъде през осемнадесети век, права ли съм?
— През 1780-а — отвърна мис Глин. Изглежда й стана приятно от похвалата на мис Марпъл. Влязоха във всекидневната — голяма, приятна стая с няколко много красиви мебели. Бюро от времето на кралица Ан и писалище, инкрустирано със седеф. Имаше и няколко тежки викториански кресла и шкафове. Пердетата бяха от басма — избелели и овехтели, а килимът според мис Марпъл беше ирландски. Канапето беше огромно и кадифената му тапицерия бе доста протрита. Другите две сестри вече бяха там. Когато мис Марпъл влезе, те станаха на крака, едната й подаде чаша шери, а другата я придружи до един стол.
— Не зная дали предпочитате да седите на висок стол — каза сестрата. — Доста хора обичат.
— Аз също — отговори мис Марпъл. — По удобно ми е заради гърба.
Сестрите изглежда знаеха какви проблеми може да ти създава гърбът. Най-възрастната беше висока хубава жена, мургава, с черна прибрана коса. Другата беше доста по-млада. Беше слаба, с посивяла коса, която някога е била руса и която сега падаше неугледно върху раменете й и напомняше венец. „Спокойно би могла да играе възрастната Офелия“ — помисли си мис Марпъл. Клотилд нямаше нищо общо с шекспировата Офелия, но спокойно би могла да бъде Клитемнестра — би могла да убие съпруга си в банята с удоволствие, но тъй като никога не бе имала съпруг, едва ли можеше да търси обяснението там. Мис Марпъл не можеше да си представи, че тя би могла да убие някого другиго, освен съпруга си…, но в тази къща нямаше Агамемнон.
Клотилд Брадбъри-Скот, Антея Брадбъри-Скот, Лавиния Глин. Клотилд беше хубава, Лавиния беше обикновена, но приятна на вид, а Антея имаше тик на единия клепач. Очите й бяха големи и сиви и тя се оглеждаше наоколо по много странен начин — първо наляво, после надясно и после най-неочаквано поглеждаше назад през рамо. Сякаш някой я наблюдаваше през цялото време. „Странно“ — каза си мис Марпъл доста учудена.
Седнаха и започнаха да разговарят. Мисис Глин излезе от стаята навярно за да отиде в кухнята. Изглежда от трите тя най-много се занимаваше с домакинството. Разговорът тръгна в обичайната посока. Клотилд Брадбъри-Скот обясни, че къщата е принадлежала на семейството им. Построил я дядо им, от него я наследил техният чичо, а след смъртта му я получили трите сестри.
— Имаше само един син и той беше убит през войната. Ние всъщност сме последните от нашия род, с изключение на едни много далечни братовчеди.
— Къщата има много добри пропорции — отбеляза мис Марпъл. — Сестра ви ми каза, че е построена през 1780-а година.
— Да, така е. Все пак ще ми се да не беше чак толкова голяма и вътрешното разпределение да не беше така объркано.
— И ремонтите в наши дни са много скъпи — каза мис Марпъл.
— Да, наистина — съгласи се Клотилд с въздишка. — Принудени сме да оставим много неща на произвола на съдбата. Това е, нямаме избор. Много от стопанските постройки, зимната градина, например. Имахме много красива и голяма зимна градина.
— И стените отвътре бяха обрасли с хелиотроп и лози — мускат и два други сорта… — каза Антея. — Наистина съжалявам за всичко това. Разбира се, по време на войната не можеше и да се мисли за градинари. В началото имахме един много млад мъж, но го мобилизираха. Разбира се, не може да се възрази срещу такова нещо, но все пак беше невъзможно да се поддържа тази зимна градина и тя се разруши.
— Също и малката оранжерия до къщата.
Двете сестри въздъхнаха като хора, забелязали, че времената са се променили, но не към добро.
„Тази къща е пропита с меланхолия — мислеше мис Марпъл. — Пропита е с тъга, която не може да бъде отстранена, защото е стигнала твърде надълбоко. Беше потънала в тъга…“ Тя изведнъж потрепери.
ГЛАВА 9
Polygonum Baldschuanicum
Вечерята беше обикновена — малко парче овнешко с печени картофи, последвано от кейк със стафиди, чаша сметана и доста безвкусна паста. По стените на трапезарията висяха картини. Мис Марпъл реши, че са викториански семейни портрети без особена художествена стойност. Бюфетът беше голям и тежък, направен от тъмен махагон.