Завесите бяха тъмночервени, а голямата махагонова маса спокойно можеше да побере десет души.
Мис Марпъл заговори за случките по време на екскурзията досега, но тъй като те не бяха много, темата скоро беше изчерпана.
— Значи мистър Рафиъл е бил ваш приятел — каза най-възрастната мис Брадбъри-Скот.
— Не съвсем — отговори мис Марпъл. — Срещнахме се в чужбина на един остров в Карибско море. Той беше дошъл заради здравето си, предполагам.
— Да. Наистина в последните години беше инвалид — каза Антея.
— Колко тъжно — отбеляза мис Марпъл. — Възхищавах се от силата му. Всеки ден той продължаваше да диктува писма на секретарката си и да изпраща телеграми. Никак не искаше да се примири с мисълта, че е инвалид.
— Той не би се примирил — каза Антея.
— В последните години не сме го виждали често — намеси се мисис Глин. — Разбира се, той имаше много работа, но винаги си спомняше за нас на Коледа.
— В Лондон ли живеете, мис Марпъл? — попита Антея.
— О, не. Живея в провинцията. В едно малко селце между Лумът и Маркет Бейсинг. На около двадесет и пет мили от Лондон. По-рано беше много приятно старомодно селце, но както и всичко останало то също се „развива“, както казват. Предполагам, че мистър Рафиъл живееше в Лондон? — добави тя. — Поне в регистъра на хотела на остров Сен Оноре беше записан адрес някъде на „Итън скуеър“ или на „Белгрейв“.
— Имаше къща в Кент — каза Клотилд. — Понякога канеше гости там. Преди всичко бизнесмени или партньори от чужбина. Не мисля, че някоя от нас е ходила там. Нас винаги ни канеше в Лондон… в редките случаи, когато сме се срещали, искам да кажа.
— Много мило от негова страна — каза мис Марпъл — да предложи да ме поканите при вас. Помислил е за мен. Не бих допуснала, че зает човек като него би се сетил за такова нещо.
— И преди при нас са идвали негови приятели, пътуващи със същата екскурзия. Като цяло тя е много добре организирана. Разбира се, не е възможно да се угоди на всички вкусове. Естествено е по-младите да желаят да ходят, да се изкачват на хълмовете, за да погледнат пейзажа и така нататък. Възрастните, които не могат да се справят, обикновено остават в хотелите, но тукашните хотели всъщност не са много хубави. Сигурна съм, че днешният преход и посещението в „Св. Бонавентура“ утре щяха да ви се сторят уморителни. Освен това утре е предвидено и посещение на един остров с лодка. Това също не е леко.
— Дори и разглеждането на къщите може да е уморително — каза мис Глин.
— О, да. Така е — съгласи се мис Марпъл. — Твърде много ходене и стоене на крака. Честно казано, струва ми се, че не трябваше да се впускам в това приключение, но изкушението беше толкова голямо, че не можах да устоя. Всичките тези красиви стаи, стари мебели… И, разбира се, чудесни картини.
— А градините? Вие обичате градините, нали? — попита Антея.
— О, да — отговори мис Марпъл. — Най-много ми харесват градините. С най-голямо нетърпение очаквам да видя градините на известните имения, които предстои да посетим според проспекта.
Тя се усмихна на всички под ред.
На пръв поглед всичко беше много приятно, много естествено, но въпреки това поради някаква неизвестна причина, мис Марпъл се чувстваше напрегната. Струваше й се, че имаше нещо неестествено. Но какво разбираше под неестествено? Разговорът беше най-обикновен и се състоеше преди всичко от баналности. И четирите говореха баналности.
„Трите сестри“ — каза си мис Марпъл и отново се замисли над словосъчетанието. Защо всичко, свързано с числото три, сега й се струваше зловещо? Три сестри. Три вещици. Трите вещици от Макбет. Наистина, човек трудно можеше да сравни тези три сестри с три вещици. Макар че тя винаги бе считала, че театралните продуценти грешат в начина, по който представят трите вещици. Една от постановките, които бе гледала, й се бе сторила направо абсурдна. Вещиците приличаха на някакви извадени от пантомима същества с пляскащи крила и особени островърхи шапки. Те танцуваха и се гънеха чудато. Тогава мис Марпъл каза на племенника си, който я бе завел на театър:
— Виждаш ли, Реймънд, ако аз поставях тази пиеса, щях да направя вещиците съвсем други. Щяха да бъдат съвсем обикновени старици, шотландки. Нямаше да танцуват и да се кривят по сцената. Просто щяха да гледат коварно и човек щеше да чувства заплаха именно в това, че са обикновени.
Мис Марпъл взе последното парче кейк със стафиди и погледна Антея. Обикновена, невчесана, много неопределена на вид, объркана. Защо й се струваше, че у нея има нещо зловещо?
„Въобразявам си — каза си мис Марпъл. — Не трябва да го правя.“