След обяда я заведоха да разгледа градината. Придружаваше я Антея. Мис Марпъл си помисли, че тази разходка е доста тъжна. Явно градината някога е била добре поддържана, макар и никога да не е била забележителна или отличаваща се с нещо особено. Приличаше на типична викторианска градина. Храсти, пътека, оградена с лавър, без съмнение някога е имало морава, зеленчукова градина голяма около акър и половина, очевидно твърде много за трите сестри. По-голямата част от нея не беше засадена и бе потънала в плевели. Цветните лехи също бяха обрасли и мис Марпъл я засърбяха ръцете да ликвидира превъзходството им.
Дългата коса на мис Антея се вееше на вятъра и от време на време на пътеката падаше по някоя фиба. Говореше доста нервно.
— Предполагам, че вие имате хубава градина — каза тя.
— О, градината ми е малка — отвърна мис Марпъл. По пътеката се бяха приближили до малко възвишение, което се намираше до самата ограда.
— Нашата зимна градина — обясни мис Антея тъжно.
— Тази, в която е имало лози, нали? — каза мис Марпъл.
— Да, три сорта.
— Споменахте мускат.
— Да, имаше и мускат.
— Толкова приятен аромат. Да не би да е пострадала от бомбардировките? Затова ли е разрушена?
— О, не. Тук не е имало бомбардировки. Боя се, че се разруши от липса на грижи. Не сме тук от много време и нямахме пари, за да я ремонтираме или построим отново. А не би си струвало, защото дори и да го бяхме направили, пак нямаше да сме в състояние да я поддържаме. Просто я оставихме да се разруши. Нищо друго не можехме да направим. Виждате, вече цялата е обрасла.
— Да, наистина. Почти изцяло е покрита от… Как се казваше това пълзящо растение, което скоро ще разцъфти?
— Среща се много често — каза Антея. — Започваше с „П“. Как наистина се казваше? Поли… поли… нещо такова.
— А, да! Спомних си името! Полигонум. Расте много бързо, нали? Много е удобно, ако човек иска да прикрие някоя грозна постройка или нещо друго.
Купчината пред тях наистина беше гъсто покрита от зеленото пълзящо растение с бели цветове. Мис Марпъл знаеше, че то е истинска заплаха за всички останали растения. Полигонумът покриваше всичко, при това за удивително кратко време.
— Зимната градина трябва да е била много голяма — каза тя.
— О, да. В нея имаше и праскови… кайсии… — Антея изглеждаше нещастна.
— Сега е доста красиво — забеляза мис Марпъл. — С тези бели цветове… Нали?
— Нататък по тази пътека имаме много хубава магнолия — каза Антея. — Някога, струва ми се, тук е имало много хубав жив плет. Но и той се поддържа трудно. Много трудно. Нищо не е както преди… всичко е западнало… навсякъде…
Тя я поведе бързо по пътеката покрай оградата и мис Марпъл едва смогваше да я следва. Струваше й се, че домакинята й умишлено гледа да я дръпне настрана от обраслата с полигонум купчина. Да я отстрани от грозното и неприятно място. Дали не беше от срам, че старата слава вече я няма? Полигонумът наистина беше израснал до огромни размери. Дори не беше подрязван. Тази част от градината приличаше на някаква цветна джунгла.
„Сякаш иска да избяга от това място“ — каза си мис Марпъл, докато вървеше след Антея. След малко вниманието и беше привлечено от една полусъборена кочина за прасета, около която растяха розови храсти.
— Дядо ми гледаше прасета — обясни Антея. — Разбира се, в наши дни човек не би и помислил за такова нещо. Доста шум вдигат тези животни. До къщата имаме и други рози сорт „флорибунда“. Те са непретенциозни и спестяват много усилия.
— Да, забелязах ги — отговори мис Марпъл.
Тя спомена имената на някои от последните достижения в отглеждането на рози. „Всички тези имена — помисли си тя — са й напълно непознати.“
— Често ли ходите на тези екскурзии? Въпросът беше неочакван.
— На обиколките на известните постройки и градини ли?
— Да. Някои хора ходят всяка година.
— Не бих могла да правя това. Никак не е евтино. Тази ми е подарък от един приятел, за следващия ми рожден ден. Толкова мило…
— Чудех се. Чудех се, защо сте тръгнали… Искам да кажа… доста уморително е, нали? Всъщност, ако често ходите по островите и на такива места…
— О, на онзи остров ходих също благодарение на мил жест. Този път от страна на племенника ми. Мило момче. Толкова се грижи за старата си леля…
— Да, разбирам, разбирам.
— Не знам какво бихме правили без младите — каза мис Марпъл. — Толкова са мили, нали?
— Да, предполагам, че е така. Не знам всъщност… Ние… Ние нямаме никакви по-млади роднини.
— Сестра ви, мисис Глин няма ли деца? Не спомена такова нещо, а пък човек не обича да пита такива неща.
— Не. Със съпруга си нямаха деца. Може би така е по-добре.