„И какво искаше да каже с това?“ — се попита мис Марпъл, когато тръгнаха към къщата.
ГЛАВА 10
О, красота! О, любов, от отминалите дни
I
В осем и половина на следващата сутрин на вратата рязко се почука и след като мис Марпъл извика: „Влезте“, в стаята й се появи възрастна жена с поднос, на който имаше чайник, каничка мляко и чиния с хляб и масло.
— Чаят ви, мадам — каза жената весело. — Днес е хубав ден. Виждам, че пердетата ви вече са дръпнати. Добре ли спахте?
— Много добре — отговори мис Марпъл и остави настрана книгата, която четеше.
— Наистина е чудесен ден. Ще прекарат добре по скалите. Добре е, че не сте с тях. Доста е уморително.
— Радвам се, че останах при вас — отговори мис Марпъл. — Много мило от страна на мисис Глин и сестрите й, че ме поканиха.
— За тях също е удоволствие. Радват се, когато имат компания, за да ги разведри. Тъжно място е тази къща напоследък, наистина.
Тя дръпна пердетата на прозорците съвсем докрай, изтегли назад един стол и сложи кана с топла вода в легена за миене.
— На горния етаж има баня — каза прислужницата, — но смятаме, че е по-добре, когато човек е на възраст, да му носим топла вода тук, за да не се изкачва по стълбите.
— Много мило от ваша страна, благодаря — отговори мис Марпъл. — Отдавна ли сте в тази къща?
— Бях съвсем млада, когато постъпих тук като камериерка. Имаха трима души, аз, готвачката и помощничката в кухнята… по едно време бяха две. Това беше, когато старият полковник бе още жив. Освен това той имаше коне и конегледач. Такива бяха времената. Тъжни неща станаха… Полковникът загуби жена си съвсем млада. Синът му го убиха през войната, а единствената му дъщеря отиде да живее на другия край на света. Омъжи се за новозеландец. Умря при раждане… бебето също. Полковникът стана много мрачен човек след това. Остана съвсем сам… престана да се грижи за къщата, изобщо не я поддържаше както трябва. Когато умря, я остави на племенницата си мис Клотилд и двете й сестри… Тя и мис Антея дойдоха да живеят тук, а по-късно дойде и мис Лавиния… След като почина мъжът й. — Жената въздъхна и поклати тъжно глава. — Те също не се грижеха за къщата… не можеха да си го позволят… изоставиха и градината…
— Всичко това е много тъжно, наистина — каза мис Марпъл.
— А са много приятни жени… мис Антея е малко разпиляна, но мис Клотилд е учила в университет и е много умна… знае три езика… Мисис Глин също е много приятна жена. Първо си мислех, че когато дойде да живее при сестрите си, нещата ще се пооправят, но човек никога не знае какво го чака в бъдещето, нали? Понякога си мисля, че над тази къща тегне някакво проклятие.
Мис Марпъл я погледна въпросително.
— Най-напред едно… после друго… Ужасната самолетна катастрофа… Беше в Испания… Всички умряха… Много лошо нещо са самолетите, никога няма да се кача на такава машина. Приятелите на мис Клотилд умряха и двамата… бяха семейство… За щастие, дъщерята все още ходеше на училище и оцеля, а мис Клотилд я взе тук и правеше всичко за нея. Водеше я в чужбина, в Италия и Франция, гледаше я като своя дъщеря. Беше толкова щастливо момиче! И много мило по природа. И през ум не ми е минавало, че може да се случи нещо толкова ужасно.
— Ужасно? Какво беше то? Тук ли се случи?
— Не, не тук, слава Богу! Макар че може да се каже, че се случи тук. Тя срещна онзи младеж тук. Беше някъде наоколо… Сестрите познаваха баща му… Много богат човек… Та младежът дойде тук на гости и това беше началото…
— Влюбили са се?
— Да. Тя си изгуби ума по него още в самото начало. Той беше хубаво момче и приказваше много приятно… Беше забавен. Никога не бих си помислила… нито за миг… — тя замълча.
— Влюбили са се и нещо не е било както трябва, така ли? И момичето се е самоубило?
— Да се самоубие? — възрастната жена се вгледа в мис Марпъл уплашено. — Това пък кой ви го каза? Беше си чисто убийство! Удушена, а главата й беше размазана на каша! Трябваше мис Клотилд да отиде да я разпознае… Оттогава тя самата се промени много… Намериха трупа на тридесет мили оттук… В някаква канавка, покрит с камъни и храсталаци в една изоставена каменна кариера. И смятаха, че това не му е първото убийство. Имало и други момичета. Нея я нямаше шест месеца и полицията я търсеше… О! Той беше по-лош от самия дявол! Изглежда още от рождение си е бил такъв, така си мисля. В наше време казват, че имало хора, които не знаят какво правят… Главите им не били в ред и не можело да ги държат отговорни за постъпките им. Не вярвам и дума от това! Убийците са си убийци! А в наши дни дори не ги бесят! Знам, че в някои семейства има лудост… Дъруентс и Брасингтън, например… През поколение при тях се появяваше някой, който умираше в лудницата… Или старата мисис Полет… Ходеше из ливадите с диамантена диадема и разправяше, че била Мария Антоанета, докато не я затвориха и нея. Но всъщност й нямаше нищо… Само си беше глупава. А това момче… Наистина! Беше по-лош от самия дявол!