— Какво му направиха?
— По онова време вече не бесеха… Или беше твърде млад? Не помня вече. Осъдиха го… Изпратиха го в Бостъл или Бродсанд… не помня, но започваше с „Б“.
— Как се казваше момчето?
— Майкъл. Не му помня другото име. Това се случи преди десет години, човек забравя. Приличаше на италианско име… като картина… като художник… Рафаел… така мисля.
— Майкъл Рафиъл?
— Точно така! По едно време се говореше, че богатството на баща му го измъкнало от затвора… Успял да избяга… Но мисля, че това бяха само приказки…
Значи не е било самоубийство. Било е убийство. Елизабет Темпъл бе нарекла причината за смъртта на момичето: „любов“. До известна степен тя беше права. Едно младо момиче се бе влюбило в убиец и заради любовта си към него, без да подозира се бе изложило на ужасна смърт.
Мис Марпъл потрепери. Докато вървеше по улицата вчера бе забелязала едно вестникарско заглавие: „УБИЙСТВО В ЕПСЪМ ДАУН. ОТКРИТ ВТОРИ ТРУП НА МОМИЧЕ. МЛАДЕЖ ПОМОЛЕН ДА ОКАЖЕ СЪДЕЙСТВИЕ НА ПОЛИЦИЯТА“.
Значи старата история се повтаряше отново. Тя си припомни с мъка едно почти забравено стихотворение:
Бяла като роза младост, чувствена и страстна поток планински, пеещ в долина прекрасна, вълшебен принц от приказка нещастна. О, по-крехка, деликатна няма на земята от Бяла като роза младост!
А кой трябваше да брани Младостта от Болката и Смъртта? Младостта, която никога не е можела, никога не е била способна да се защити. Дали защото младежите знаеха твърде малко за живота? Или знаеха прекалено много? И затова си мислеха, че знаят всичко?
II
Изглежда тази сутрин мис Марпъл слезе долу доста по-рано, отколкото я очакваха, защото не видя никоя от домакините си. Тя излезе през входната врата и тръгна да се разхожда из градината. Не че точно тази градина й беше харесала особено. Просто изпитваше някакво неясно чувство, че в нея има нещо, на което би трябвало да обърне внимание, нещо, което трябваше да й подскаже или вече й беше подсказало, но тя не бе… Честно казано, тя не бе проявила достатъчно ум, за да разбере какво точно трябваше да разбере. Нещо, което би трябвало да й направи впечатление, нещо съществено.
В момента не изпитваше особено желание да види някоя от трите сестри. Искаше да премисли някои неща. Това, което беше научила от разговора с Джанет така рано тази сутрин.
Забеляза една отворена странична врата в оградата и излезе на улицата, премина покрай няколко магазинчета и се насочи към камбанарията, която сочеше мястото на църквата и църковния двор. Бутна портичката и се заразхожда между гробовете. Някои от тях бяха много стари, а други по-скорошни. Те бяха подредени покрай по-далечната стена, а два — извън нея, в нещо като новоизграден парцел. Сред по-старите надгробни камъни нямаше нищо забележително. Някои от имената се повтаряха — както често се случва в селата. Бяха погребани доста хора с фамилията Принс. Джаспър Принс — с дълбока мъка. Марджъри Принс, Едгар и Уолгьр Принс, Мелани Принс — четиригодишна. Цяла семейна история. Хайръм Брод, Елън Джейн Брод, Илайза Брод — на деветдесет и една.
Тъкмо се обърна, за да се отдалечи от надгробния камък на Илайза Брод, когато забеляза един възрастен човек да крачи бавно между гробовете и да ги почиства. Той вдигна ръка за поздрав и каза:
— Добро утро.
— Добро утро — отвърна мис Марпъл. — Хубав ден, нали?
— По-късно ще завали — каза старецът. Говореше с абсолютна убеденост.
— Изглежда доста хора в това село са се казвали Принс и Брод — отбеляза тя.
— Да, така е. Фамилията Принс винаги я е имало. Доста земя наоколо беше тяхна. Брод също са от много време тук.
— Видях детски гроб… Много тъжно е, като видиш, че е умряло дете.
— Аха. Малката Мелани. Викахме й Мели. Тъжно наистина. Блъсна я кола. Изтичала на улицата, за да си купи бонбони от магазина. Напоследък често се случват такива неща… Шофьорите карат като полудели!
— Тъжно е като си помислиш колко много хора умират — продължи мис Марпъл. — И човек не обръща кой знае какво внимание, докато не види надписите в гробището. Болести, старост, сгазени деца, дори и по-ужасни неща. Убити млади момичета… Престъпления…
— Да, и това се случва често. Глупави са… повечето от тях, според мен. Майките им нямат време да се грижат за тях… нали трябва да ходят на работа…