Мис Марпъл беше съгласна с тази забележка, но не искаше да губи повече време в разговори за тенденциите на новото време.
— В „Старата господарска къща“ ли сте? — попита я старецът. — Видях, че дойдохте с автобуса. Сигурно ви се е видяло трудничко. Някои от екскурзиантите понякога не могат да издържат на натоварването.
— Наистина, стори ми се малко уморително — призна мис Марпъл. — Един мой приятел, мистър Рафиъл, писа на своите познати тук и те ме поканиха да остана при тях две нощи. — Името мистър Рафиъл явно не говореше нищо на стария градинар. — Мисис Глин и двете й сестри бяха много мили с мен — продължи мис Марпъл. — Предполагам, че живеят тук от много време?
— Не чак толкова много. Има към двадесет години вече. Къщата беше на стария полковник Брадбъри-Скот. Когато той умря, наближаваше седемдесетте.
— Имаше ли деца?
— Имаше син. Убиха го през войната. Затова остави къщата на племенничкнте си. Нямаше на кого другиго.
Старецът продължи работата си между гробовете.
Мис Марпъл влезе в църквата. Явно беше реставрирана през викторианско време и на прозорците грееше ярко цветно стъкло. От старо време бяха останали само някои медни орнаменти и табелки с надписи по стените.
Мис Марпъл седна на един неудобен църковен стол и се замисли.
Беше ли сега на прав път? Връзките между нещата започваха да личат, но далеч не бяха ясни. Било е убито момиче (всъщност няколко момичета), няколко заподозрени млади мъже (или „младежи“, както ги наричаха напоследък) са били извикани в полицията, за да „помогнат на следствието“. Съвсем нормално, но всичко това беше стара история, отпреди десет-дванадесет години. Сега нямаше какво повече да се научи, нямаше нерешени проблеми. Трагедията беше приключила.
И все пак какво би могла да направи? Какво е искал от нея мистър Рафиъл?
Елизабет Темпъл… Трябваше да накара Елизабет Темпъл да й каже повече. Тя беше споменала за някакво момиче, сгодено за Майкъл Рафиъл, но нима това беше наистина така? Трите сестри, като че ли не знаеха за това.
Мис Марпъл се замисли над една добре позната възможност — нещо, което се случваше доста често и в нейното село. То винаги започваше с „едно момче среща едно момиче“ и продължаваше по познатия начин…
„— И след това момичето открива, че е бременно — каза си мис Марпъл — и казва на момчето, че иска да се омъжи за него. Само че момчето не иска да се жени… И през ум не му е минавало подобно нещо. Само че в този случай има допълнителни усложнения. Може би баща му не е искал и да чуе подобно нещо. Нейните роднини вероятно са настоявали той «да постъпи почтено»… А по това време момичето вече му е омръзнало… може би вече си е намерил и друга… И се спира на един бърз, жесток изход от положението — удушава я, размазва главата й, за да не могат да я идентифицират… Той е способен на подобно жестоко и кърваво убийство… Но всичко това вече е приключило и забравено.“
Тя се огледа наоколо. Църквата й вдъхваше спокойствие. Трудно беше да повярва в реалността на злото. Мистър Рафиъл считаше, че тя има дарба да се справя със злото. Тя стана, излезе от църквата и отново огледа църковния двор. Тук, сред надгробните камъни, също не долови сянката на злото.
А нима беше доловила тази сянка вчера в къщата на трите сестри? Това дълбоко отчаяние, мрачната тъга… Антея Брадбъри-Скот, която непрекъснато гледаше уплашено назад през едното от рамената си, сякаш се страхуваше от някой, който стоеше… винаги… зад нея.
Тези три сестри знаеха нещо, но какво беше то?
Замисли се за Елизабет Темпъл. Представи си как заедно с останалите в този момент върви по пътеките, как се изкачва нагоре по стръмните скали и гледа към морето.
Утре, когато се присъединеше към групата, щеше да накара Елизабет Темпъл да й разкаже още подробности.
Мис Марпъл се върна в къщата на сестрите доста бавно, защото вече беше уморена. Нямаше чувството, че тази сутрин е била полезна за нея. Досега старата къща не я беше насочила към нищо по-определено… Да, бе чула разказа на Джанет за някогашната трагедия, но пък домашните прислужници винаги помнят подобни неща, също както и щастливите събития в дома — бляскавите сватби, великолепните празненства, успешните операции или злополуката, от която някой се е спасил като по чудо.
Когато приближи портичката, видя, че край нея стоят две жени. След като я забеляза, едната се отдели и тръгна да я посрещне. Беше мисис Глин.
— А, ето ви — каза тя. — Чудехме се къде сте. Реших, че може би сте някъде на разходка и се надявах да не се преуморите. Ако знаех, че ще излезете, бих дошла с вас, за да ви покажа по-интересните неща… Не че има кой знае какво.