— О, аз просто се поразходих — каза мис Марпъл. — Разгледах църквата и църковния двор. Църквите винаги са ми интересни… Понякога има много интересни епитафи. И други подобни неща. Имам цяла колекция. Струва ми се, че църквата е реставрирана във викториански стил.
— Да. Сложиха много грозни столове, струва ми се. Наистина са от хубаво дърво, здрави са, но са грозни.
— Надявам се не са махнали нещо интересно?
— Не, не мисля. Тази църква не е много стара.
— Наистина нямаше някакви старини — съгласи се мис Марпъл.
— Интересувате ли се от църковна архитектура?
— Не, не мога да кажа, че се интересувам, но в моето село, Сейнт Мери Мийд, животът до голяма степен се върти около църквата. Винаги е било така… Поне когато бях млада. Сега нещата са доста по-различни. Тук ли сте отраснала?
— О, не. Но живеехме не много далеч от тук… на около тридесет миля. В Литъл Хърдсли. Баща ми беше пенсиониран военен, майор от артилерията. От време на време идвахме тук, за да видим чичо ми и дядо ми преди това. В последните години почти не съм идвала. След смъртта на чичо ни двете ми сестри дойдоха да живеят тук, но по това време аз все още бях в чужбина с мъжа си. Той почина преди пет години.
— О, разбирам.
— Те много искаха да дойда да живея при тях и това ми се стори най-добрата възможност. Преди това прекарахме няколко години в Индия. Мъжът ми все още беше на служба там, когато умря. Сега ми е много трудно да определя къде… как да се изразя… къде са корените ми.
— Да, наистина. Разбирам ви добре. Но предполагам, че сте се чувствала свързана с това място, защото семейството ви е живяло тук дълго време?
— Да. Така е. Разбира се, аз винаги съм се разбирала със сестрите си и често им гостувах. Но животът винаги е по-различен от това, което си мислиш, че ще бъде. Купих малка къща край Лондон, близо до Хамптън Корт, където прекарвам доста време и понякога работя за някои благотворителни организации в Лондон.
— Значи времето ви е запълнено. Това е добре.
— Напоследък си мисля, че може би ще е по-разумно да прекарвам повече време тук. Малко се тревожа за сестрите си.
— За здравето им? — предположи мис Марпъл. — Съвсем нормално е да се безпокои човек, особено, ако няма достатъчно компетентен лекар, който да се грижи за близките му, ако те се разболеят или претърпят някаква злополука. Ревматизмът и артритът вече са толкова чести заболявания… А и човек винаги може да се подхлъзне в банята или да падне по стълбите…
— Клотилд винаги е била силна — каза мисис Глин. — Корава жена, бих казала. Но понякога се безпокоя за Антея. Тя е объркана… Много объркана понякога. Има моменти, когато ми се струва, че не знае къде се намира…
— Много тъжно е, когато човек се тревожи. А има толкова много неща, за които да се тревожим…
— Не, не мисля, че с Антея положението е чак толкова, лошо.
— Може би се безпокои заради данъците, заради финансови проблеми… — предположи мис Марпъл.
— Не, не. Не чак толкова, но… Градината я безпокои толкова много… Помни я такава, каквато е била, и много иска да я върне в предишния й вид. Клотилд трябваше да й каже, че в наши дни не можем да си позволим такова нещо, но тя продължава да говори за зимната градина и за прасковите в нея… Такива неща.
— И за хелиотропа? — каза мис Марпъл, спомняйки си една забележка.
— Нима си спомняте това? Да, да. Човек помни такива неща. Такъв хубав аромат има хелиотропът. И това странно име. Не е лесно да го забравиш. И лозите. Малките вкусни зрънца. Е, не бива да тъгуваме по миналото прекалено.
— Предполагам и живия плет — каза мис Марпъл.
— Да. Антея би искала отново да го имаме… Но не е възможно. Можем да си позволим единствено да викаме някой от местните хора да коси тревата веднъж на две седмици. Всяка година идват различни… А Антея иска отново да засадим райграс, да направим цветни лехи… Покрай оградата. Точно пред зимната градина е имало голяма смокиня… Тя помни всичко това и непрекъснато говори…
— Сигурно е много трудно за вас.
— Да, наистина. Виждате ли, аргументите не помагат особено. Клотилд е много пряма за тези неща. Отказва веднага и настоява повече да не чува и дума.
— Трудно е — каза мис Марпъл — да знаеш как да приемеш нещата. Дали с твърдост… това е доста неприятно… дори с малко раздразнение, или със съчувствие? Да изслушваш и да даваш надежди, когато знаеш, че са безпочвени. Да, трудно е.
— За мен не е чак толкова трудно, защото от време на време заминавам и след това отново се връщам. Мога да давам надежди, че нещата скоро ще се оправят и ще можем да предприемем нещо. Но онзи ден се прибрах у дома и заварих Антея да се опитва да ангажира най-скъпата фирма, за да възстанови градината и отново да построи зимната градина… Това е пълен абсурд, защото дори и да посадим лози, без нужните грижи те няма да издържат повече от три или четири години. Клотилд не знаеше нищо за това и наистина се ядоса, когато видя калкулацията на цените за тази услуга. Държа се много грубо.