— Толкова много трудности има! — каза мис Марпъл. Тя често използваше тази полезна фраза. — Предполагам, че утре ще трябва да стана много рано. Попитах в хотела и ми казаха, че групата се събира в девет часа. Ще се тръгва рано, доколкото разбрах.
— О! Надявам се това да не ви се стори изтощително.
— Не, не мисля. Разбрах, че ще ходим на някакво място, наречено… Момент само… как се казваше? Стърлинг Сейнт Мери. Нещо такова. Изглежда не е много далече. Имало интересна църква и замък. За следобеда е предвидена някаква интересна градина, не много голяма, но с интересни цветя. Сигурна съм, че след почивката, която направих при вас, ще се чувствам напълно добре. Сега си давам сметка колко уморена щях да бъда, ако бях тръгнала с групата по стръмните пътеки…
— Е, смятам, че днес следобед требва да си почивате, за да имате сили за утре — каза мисис Глин, когато влязоха в двора.
— Мис Марпъл е ходила да разгледа църквата — каза тя на Клотилд.
— Боя се, че няма кой знае какво за разглеждане — отбеляза Клотилд. — Викториански стъклописи от най-ужасния възможен вид, според мен. Не са пестили средствата. Донякъде и чичо ми е виновен за това. Тези ужасни червени и сини стъкла много му допадаха.
— Наистина са ужасни — каза Лавиния Глин. — Много са вулгарни.
След обяда мис Марпъл се качи в стаята си да подремне и не се видя с домакините си почти до вечерта. След като вечеряха приказваха много, докато не стана време за сън. Мис Марпъл насочи разговора към спомените — за нейната младост, за старото време, за местата, където е ходила, за пътуванията, за познатите си.
Легна си уморена, с усещането че отново е претърпяла провал. Не бе научила нищо ново, може би защото нямаше какво ново да научи. Риболов, при който рибата не кълвеше — изглежда, защото нямаше риба. Или защото не знаеше каква стръв да използва?
ГЛАВА 11
Злополука
На следващата сутрин прислужничката донесе чая на мис Марпъл в седем и половина, за да има достатъчно време да закуси и да прибере малкото си вещи. Тъкмо затваряше малкия си куфар, когато на вратата се почука. Влезе Клотилд, която беше доста обезпокоена.
— Скъпа мис Марпъл — каза тя. — Дошъл е един млад мъж, който иска да ви види. Емлин Прайс. Той е от групата и са го изпратили при вас.
— Да, разбира се. Помня го. Съвсем млад, нали?
— О, да. Има напълно съвременен вид… С дълга коса и всичко останало, но всъщност боя се, че е дошъл, за да…, за да ви съобщи една лоша новина… Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но се е случила злополука.
— Злополука? — Мис Марпъл се вгледа в нея. — Искате да кажете с автобуса? По пътя? Някой е наранен.
— Не, не с автобуса. Вчера следобед по време на излета. Ако си спомняте имаше силен вятър, макар че едва ли може да има нещо общо с това… Някои хора са се отклонили… Освен по редовната пътека, човек може да се изкачи по скалите и да прекоси платото… И двата пътя водят до мемориалната кула Бонавентура горе на върха, за където са били тръгнали. Някои хора са се отделили и предполагам, че не имало кой да ги води, както, струва ми се, би трябвало. Не всички умеят да се катерят по скали, а склонът над клисурата е много стръмен. От горе са се срутили някакви скали и са ударили някого долу на пътеката.
— О, Боже! — възкликна мис Марпъл. — Съжалявам за това. Кой е пострадалият?
— Някоя си мис Темпъл от Тендърдън, доколкото разбрах.
— Елизабет Темпъл — каза мис Марпъл. — О, колко съжалявам! Често седяхме една до друга в автобуса и си приказвахме. Струва ми се, че е пенсионирана директорка на училище. Много известно училище.
— Разбира се — каза Клотилд. — Познавам я много добре. Беше директорка на „Фалоуфийлд“, наистина много добро училище. Нямах представа, че е тръгнала с тази екскурзия. Пенсионира се струва ми се преди година или две и сега е дошла някаква нова директорка, съвсем млада, с напредничави идеи. Но мис Темпъл всъщност не е кой знае колко стара. Тя е на около шестдесет години според мен и води много активен живот. Обича да ходи из планините, да се катери и всичко останало. Наистина много жалко за станалото. Надявам се да не е пострадала много. Все още не съм чула никакви подробности.