— О, Боже! — възкликна мис Лъмли. — Ако има някакво съмнение, може би е по-добре да се прибираме у дома, Милдред. Струва ми се, че трябва да погледна разписанието на влаковете. — Тя се обърна към мисис Бътлър: — Виждате ли, уговорила съм се със съседите да гледат котката и ако закъснея ден или два, това може да създаде много трудности за всички.
— Няма смисъл да се вълнуваме много — каза мисис Райзли-Портър с плътния си властен глас. — Джоана, хвърли тази кифличка в кошчето за боклук, моля те. Наистина не може да се яде. Ужасен мармалад. Но не искам да я оставям в чинията, защото може да се обидят.
Джоана изхвърли кифличката и каза:
— Имаш ли нещо против да изляза да се поразходя с Емлин? Да поразгледаме какво има наоколо. Не виждам особен смисъл да седим тук и да правим мрачни забележки, нали? Нищо лошо няма да се случи, ако излезем!
— Мисля, че ще постъпите умно, ако излезете — каза мис Кук.
— Ами да, разбира се, излезте — намеси се и мисис Бароу, преди мисис Райзли-Портьр да успее да каже каквото и да било.
Мис Кук и мис Бароу се спогледаха и въздъхнаха, клатейки глави.
— Тревата беше много хлъзгава — каза мис Бароу. — Аз самата се подхлъзнах веднъж или два пъти на онзи торф.
— А и скалите — каза мис Кук. — Точно когато завивах зад един ъгъл на пътеката, отгоре се изсипа дъжд от камъчета. Едно дори ме удари много силно по рамото.
След като приключиха с чая, кафето и закуските, всички добиха мрачен и смутен вид. Когато се случи някаква беда, изглежда не е лесно да прецениш как да я посрещнеш. Всички бяха казали мнението си, бяха изразили изненадата и съжалението си. Сега всички очакваха новините и копнееха за някакво развлечение, за нещо интересно, което да убие времето. Обядът щеше да бъде сервиран чак в един часа и им се струваше, че да останат на местата си и да повтарят едни и същи забележки до втръсване би било доста отегчително.
Мис Кук и мис Бароу станаха едновременно и обясниха, че трябва да отидат по магазините. Имали нужда от някои неща и искали да купят пощенски марки.
— Искам да изпратя няколко пощенски картички и да проверя колко струват марките до Китай — каза мис Бароу.
— Аз пък искам да сравня една прежда — обяви мис Кук. — Освен това на края на търговската улица има много интересна постройка.
— Мисля, че за всички ще е по-добре ако се разтъпчат — добави мис Бароу.
Полковник Уокър и жена му също станаха и предложиха на мистър и мисис Бътлър също да излязат и да разгледат, каквото има за разглеждане. Мисис Бътлър обяви, че се надява да намери нещо интересно в един антикварен магазин.
— Само че не е истински антикварен магазин — каза тя. — По-скоро е вехтошарски, но все едно, понякога и в тях човек може да открие интересни неща.
Всички се запътиха към изхода. Мистър Емлин Прайс вече бе излязъл навън след Джоана, без да си прави труд да дава някакво обяснение. След закъснелия опит да върне племенницата си обратно мисис Райзли-Портър каза, че според нея да се седи поне във фоайето щяло да бъде сто пъти по-приятно. Мис Лъмли се съгласи и мистър Каспар съпроводи дамите с вид на чуждестранен флигел-адютант.
Останаха професор Уонстед и мис Марпъл.
— Струва ми се — каза й професорът, — че ако излезем навън, ще се чувстваме по-добре. Отпред има малка тераса към улицата. Успях ли да ви убедя?
Мис Марпъл му благодари за поканата и се изправи. Досега не беше разменила почти нито дума с професор Уонстед. Той винаги носеше със себе си някакви дебели книги и обикновено ги прелистваше. Дори и в автобуса никога не преставаше с опитите си да чете.
— Може би предпочитате да отидете по магазините? — каза й той. — Аз лично предпочитам да седна някъде на спокойствие и да изчакам завръщането на мисис Сандборн. Според мен е важно да научим какво ще правим оттук нататък.
— Съгласна съм с вас — отговори мис Марпъл. — Вчера пообиколих града и не виждам никаква причина днес да го правя отново. Ще остана тук, в случай че има нужда от помощта ми. Не че очаквам да има, но човек никога не е сигурен.
Излязоха заедно през вратата на хотела и заобиколиха зад ъгъла, където имаше малка издигната площадка с цветя, на която бяха подредени различни плетени столове. Нямаше никой и те седнаха. Мис Марпъл погледна замислено придружителя си. Сбръчканото му лице, рунтавите вежди, гъстата му сива коса. Ходеше леко прегърбен. Мис Марпъл реши, че лицето му е интересно. Гласът му беше сух и саркастичен. Веднага си личеше, че е специалист в някаква област.