— Нали не греша? — заговори професор Уонстед. — Вие сте мис Джейн Марпъл?
— Да, аз съм Джейн Марпъл.
Беше малко изненадана, макар и без някаква особена причина. Може би защото не бяха прекарали заедно достатъчно време, за да могат всички екскурзианти да се опознаят. Последните две вечери тя не беше с останалите от групата. И все пак нямаше нищо неестествено.
— Така си и помислих — каза професорът. — Отговаряте на описанието, което ми дадоха…
— Дали са ви описание? Мое? — Мис Марпъл отново се изненада.
— Да. Ваше… — професорът замълча за миг и след това добави, не точно със снишен глас, но все пак някак си не толкова плътен, макар че тя го чуваше без усилие: — От мистър Рафиъл.
— О! — възкликна Мис Марпъл още по-изненадана. — От мистър Рафиъл!
— Изненадана ли сте?
— Да, наистина. Доста.
— Мисля, че не би трябвало да сте.
— Не очаквах… — започна мис Марпъл и млъкна.
Професор Уонстед не каза нищо. Просто седеше и я гледаше с очакване. „Само след минута — помисли си мис Марпъл — ще ме попита: От какво точно се оплаквате, скъпа? Не можете да спите? Болезнено преглъщане? Храносмилането ви как е?“ Сега тя беше почти напълно сигурна, че е лекар.
— И кога мистър Рафиъл ви говори за мен? Трябва да е било…
— Искахте да кажете преди известно време. Преди няколко седмици. Преди смъртта му, точно така. Той ми каза, че ще дойдете на тази екскурзия.
— И е знаел, че и вие ще бъдете, нали?
— Може и така да се каже — отговори професор Уонстед. — Мистър Рафиъл ми съобщи, че ще дойдете и че всъщност той е уредил това.
— Наистина много мило от негова страна — каза мис Марпъл. — Много мило! Толкова се изненадах, когато разбрах, че е запазил място за мен! И колко е щедър! Аз самата никога не бих могла да си позволя…
— Да — съгласи се професор Уонстед, — много добре казано.
Той кимна като учител, който се възхищава от отличния отговор на свой ученик.
— Жалко, че пътуването ни беше прекъснато по този начин — каза мис Марпъл. — Колко тъжно наистина. Когато всички се забавлявахме толкова много…
— Да — отвърна професорът. — Наистина е тъжно. Мислите ли, че стана неочаквано? Или не?
— Какво искате да кажете с този въпрос, професор Уонстед?
Погледът му срещна нейния и на устните му се появи лека усмивка.
— Мистър Рафиъл ми разказа доста неща за вас, мис Марпъл. Предложи аз също да дойда на тази екскурзия. Беше напълно сигурен, че след ден-два ще се запозная с вас, макар че в началото минава известно време докато хората се групират според интересите и вкусовете си. И след това ми предложи, нека се изразя така, да ви държа под око.
— Да ме държите под око? — попита мис Марпъл с леко неудоволствие. — И поради каква причина?
— Причината, според мен, е вашата сигурност. Искаше да е напълно спокоен, че нищо лошо няма да ви се случи.
— Да ми се случи нещо лошо? Бих искала да знам какво би могло да ми се случи.
— Може би нещо като това, което се случи на мис Елизабет Темпъл — отговори професор Уонстед.
Зад ъгъла се показа Джоана Крофърд с пазарска мрежа в ръка. Тя мина покрай тях, изгледа ги с любопитство, кимна им и продължи нататък по улицата. Професор Уонстед не каза нищо, преди тя да изчезне от погледите им.
— Приятно момиче — каза той. — Поне аз смятам така. В момента се е примирила с ролята си на товарно добиче на властната си леля, но подозирам, че часът на бунта приближава.
— Какво искахте да кажете преди малко? — попита мис Марпъл, която в момента не се интересуваше от възможния бунт на Джоана Крофърд.
— Това е един въпрос — отговори професорът, — който ще трябва да обсъдим заради това, което се случи.
— Заради злополуката ли?
— Да. Ако е било злополука.
— Мислите ли, че може да не е било?
— Мисля, че не е изключено. Това е всичко.
— Разбира се — каза мис Марпъл с колебание, — аз не зная нищо за това.
— Така е. Нямаше ви на мястото. Били сте, ако мога да се изразя така, да изпълните дълга си някъде другаде.
Мис Марпъл остана мълчалива за момент. Тя погледна професор Уонстед веднъж или два пъти и каза:
— Все пак, не мисля, че разбирам какво искате да кажете.
— Вие сте много внимателна — отговори професорът. — И много правилно.
— За мен това е навик — отвърна тя.
— Да внимавате?
— Не бих го определила точно така, но все пак, за мен е важно във всеки един момент да мога да се усъмня, а също и да повярвам във всичко, което ми се казва.
— Това също е много разумно. Вие не знаете нищо за мен. Само името ми и то от списъка на участниците в тази много приятна екскурзия за посещаване на замъци, исторически къщи и великолепни градини. Може би градините за вас представляват най-голям интерес?