— Предполагам, че мога да се досетя. Искал е да подходите към някои факти или събития непредубедена от думите на когото и да било.
— Значи и вие няма да ми кажете нищо, така ли? — в гласа на мис Марпъл се прокрадна раздразнение. — Наистина! Всяко нещо си има граници!
— Да — отговори професор Уонстед и неочаквано се усмихна. — Съгласен съм с вас. Ще трябва да се преборим с някои от тези граници. Ще ви кажа някои факти, които ще изяснят някои неща. Може би и вие ще можете да ми кажете някои факти.
— Съмнявам се — отговори мис Марпъл. — Мога да споделя някои свои странни наблюдения и догадки, но догадките не са факти.
— Ето защо… — професор Уонстед замълча.
— За Бога! — каза мис Марпъл. — Кажете ми нещо!
ГЛАВА 12
Консултация
— Не смятам да се впускам надълго и нашироко в обяснения. Ще ви кажа съвсем простичко как стигнах до всичко това. От време на време действам като таен съветник във вътрешното министерство. Също така имам контакти с някои други институции. Съществуват особени заведения, които осигуряват храна и подслон на определен тип престъпници, след като бъдат осъдени за някои техни деяния. Те остават там различно дълго, понякога за неопределен период от време, но винаги престоят им е в пряка връзка с възрастта им. Ако са под определена възраст, се налага да бъдат приети в места, които са специално предназначени за подобни хора. Разбирате това, надявам се.
— Да, разбирам много добре какво искате да кажете.
— Обикновено доста скоро след извършване на престъплението ме викат за консултация, за да дам мнението си относно прогнозата на заболяването, дали е благоприятна или не и така нататък. Това са професионални подробности и няма да навлизам в тях. Но понякога ме викат и в заведенията, за които говорих, във връзка с конкретни случаи. В дадения случай чрез вътрешното министерство получих покана от директора на едно такова заведение и отидох да разговарям с него. Всъщност трябваше да се срещна със служителя, отговарящ за затворниците… или пациентите, наречете ги както искате. Той се оказа човек, с когото се познавахме от доста време, макар и да не бяхме много близки. И така, аз отидох в заведението и той изложи проблема си пред мен. Ставаше дума за един затворник, около когото имало съмнения и не всичко било съвсем наред. Това беше един млад мъж, всъщност още момче… или поне е бил момче при приемането му там. Сега вече са минали доста години. С течение на времето и след като моят познат заел поста в онова заведение, защото не е бил там при постъпването на младежа, той започнал да се безпокои за него. Не защото е професионалист в моята област — той не е такъв, а защото имаше опит с криминално проявени пациенти и затворници. С две думи въпросният младеж още от най-ранна възраст бил с незадоволително поведение… Наричайте го както искате — труден младеж, малолетен престъпник, човек с понижено чувство за отговорност… Има много термини. Някои от тях са подходящи, други — не, някои са направо озадачаващи. Но без всякакво съмнение младежът беше престъпник. Беше участвал в банди, в побоища, в обири и кражби, беше мамил, вършил мошеничества, бе осъществил множество фалшификации. Такъв син би бил мъка за всеки баща.
— Да, разбирам — каза мис Марпъл.
— Какво разбирате, мис Марпъл?
— Мисля, че говорите за сина на мистър Рафиъл.
— Права сте. Говоря за сина на мистър Рафиъл. Какво знаете за него?
— Нищо — отговори мис Марпъл. — Само чух, и това беше вчера, че синът на мистър Рафиъл бил малолетен престъпник или неудовлетворителен, ако искаме да се изразим по-меко. Зная много малко за него. Мистър Рафиъл имал ли е и друг син?
— Не. Той е единственият му син. Но освен него мистър Рафиъл е имал и две дъщери. Едната е умряла на четиринадесетгодишна възраст, а другата се е омъжила щастливо, но не е имала никакви деца.
— Много тъжно за него.
— Може би — каза професор Уонстед. — Не мога да съм сигурен. Жена му е умряла съвсем млада и мисля, че нейната смърт го е натъжила много, макар че никога не го е показвал. Нямам престава до каква степен е бил привързан към децата си. Издържал ги е. Направил е всичко, каквото е можел, за тях. Направил е всичко, каквото е можел и за сина си, но не зная какви са били чувствата му. Не беше лесно да се разберат чувствата му. Мисля, че от всичко най-много го интересуваше правенето на пари. Именно правенето на пари, а не самите пари, както и всеки друг голям финансист. Непрекъснато трябваше да печели повече и да измисля нови, неочаквани начини. Обичаше финансите. Радваше им се. И мислеше за много малко други неща.