— Струва ми се, че за сина си направи всичко възможно. Измъквал го е от неприятности в училище, наемал е добри адвокати и го е отървавал от съд, когато е било възможно, но в края на краищата дошъл и окончателният удар, който може би е било логично да се очаква след всичко станало. Момчето било изправено пред съда с обвинение за изнасилване на младо момиче. Присъдата била затвор, макар и малко намалена заради възрастта му. Но по-късно срещу него било предявено второ, много по-тежко обвинение.
— Убил е едно момиче — каза мис Марпъл. — Това ли? Така ми казаха.
— Подмамил някакво момиче далеч от дома му. Преди да открият трупа минало известно време. Момичето било удушено, а след това и обезобразено с камък, вероятно, за да не може да бъде разпознато.
— Доста неприятно — отбеляза мис Марпъл с тон на дама от старото време.
Професор Уонстед я изгледа.
— Така ли бихте го нарекли?
— Така ми се струва — отговори тя. — Не обичам подобни неща. Ако очаквате, че ще проявя съчувствие или съжаление, че ще заоплаквам нещастното му детство или ще хвърля вината върху лошата среда, ако очаквате, че ще се разплача заради него, заради този млад убиец, не, просто нямам такова намерение. Ненавиждам лошите хора, които вършат злини.
— Радвам се да го чуя — каза професор Уонстед. — Просто няма да повярвате какво преживявам в професията си заради тези, които плачат, скърцат със зъби и обвиняват за всичко някаква случка в миналото. Хората би трябвало да си дават сметка, че независимо от средата, независимо от трудностите и проблемите в живота, човек може да остане непокварен. Ако си даваха сметка, нямаше толкова често да твърдят обратното. Болните наистина са достойни за съжаление… Да, те трябва да бъдат съжалявани, защото са родени с гените си и нямат никакъв начин да ги променят. По същия начин съжалявам епилептиците. Ако знаете какво нещо са гените…
— Зная. Повече или по-малко — отвърна мис Марпъл. — В наши дни всички знаят за тях. Е, не съм запозната с химическите и биологични механизми, но…
— Моят познат ми каза защо иска да чуе мнението ми. Защото като опознавал младежа, с течение на времето все повече и повече чувствал, че той не е убиец. Смятал, че не прилича на никой от убийците, с които се е срещал преди, че просто не е такъв тип човек. Според него това момче наистина било престъпник и никога нямало да може да се поправи, независимо какво лечение му се предписва. С една дума, за него не можело да се направи нищо, но в същото време бил убеден, че присъдата му е несправедлива. Не можел да повярва, че младежът е убил онова момиче, че го е удушил и след това го е обезобразил с камък. Просто не можел да се застави да повярва. Прегледал делото и фактите изглеждали съвсем красноречиви. Младежът познавал убитото момиче, виждали ги заедно на няколко пъти преди престъплението. Предполагало се, че са спали заедно и така нататък. Колата му била видяна в околността, сам той бил разпознат… Изобщо, всичко изглеждало от ясно по-ясно. Но моят познат каза, че нещо го тревожи. Той беше човек с много развито чувство за справедливост. Искаше да чуе и друго мнение за всичко това. Искаше да види не гледната точка на полицията, която познаваше добре, а гледната точка на лекаря. Каза, че ставало дума за случай, който е изцяло в моята област. Искаше да се видя с този млад човек, да поговоря с него, да му поставя медицинска диагноза и да му съобщя мнението си.
— Много интересно — каза мис Марпъл. — Да, наистина е много интересно. В края на краищата вашият познат е бил човек с опит, човек, който е обичал справедливостта. Успял е да ви заинтригува и вие сте се вслушали в думите му.
— Да — съгласи се професор Уонстед. — Наистина бях заинтригуван. Срещнах се с обекта, както казваме в нашите кръгове, и подходих към него от няколко посоки. Разговарях с него, обсъждахме няколко възможни промени в закона, споменах му, че е възможно да доведа адвокат, за да видим какви факти бихме могли да открием в негова полза, както и други неща. Държах се с него като с приятел, но и като враг, за да проследя реакциите му в двата случая. Освен това проведох множество чисто медицински изследвания, което в наши дни е обичайна практика. Няма да навлизам в подробности, защото те са чисто технически.
— И до какъв извод стигнахте накрая?
— Стигнах до извода — отговори професор Уонстед, — че познатият ми може би е прав. Майкъл Рафиъл не приличаше на убиец.
— А какво ще кажете за предишното обвинение срещу него?
— То, разбира се, не говореше никак добре за Майкъл. Едва ли е повлияло на съдебните заседатели по време на втория процес, защото те не са чули за него преди да се произнесат, но в очите на съдията той сигурно е бил престъпник. Все пак след това аз проучих някои неща. Беше обвинен в изнасилване. Това се твърдеше…, но той не беше правил опит да го души или нещо подобно… Според мен… виждал съм твърде много подобни случаи в съда… според мен не можеше да се твърди с категоричност, че става дума за изнасилване. Не трябва да забравяме, че в наши дни момичетата са далеч по-готови да ги изнасилят, отколкото преди. Техните майки много често са тези, които настояват това да се нарича „изнасилване“. А въпросното момиче преди събитието беше имало няколко приятели, с които бе стигнало доста по-далеч от обикновената дружба. Мисля, че всичко това не би могло да се вземе като обстоятелство, което говори срещу подсъдимия. А в случая с убийството, защото без съмнение това беше убийство, всички изследвания и психически тестове показваха, че Майкъл Рафиъл не е способен точно на такъв тип престъпление.