— И какво направихте след това?
— Свързах се с мистър Рафиъл и му казах, че искам да обсъдя с него някои неща, свързани със сина му. Срещнахме се. Казах му какво мисля и какво е мнението на познатия ми — че нямаме никакви доказателства и основания за обжалване на присъдата, но в същото време и двамата сме убедени, че е станала грешка. Обясних му, че не е изключено да се проведе допълнително следствие, което може да се окаже много скъпо, но все пак би могло да извади на бял свят нови факти, които да се представят на съответните власти. Казах му, че няма никакви гаранции за успех, но ако опитаме, бихме могли да открием някакви неизвестни досега факти. Обясних му, че това би струвало много пари, но че те едва ли са проблем за човек в неговото положение. Вече си бях дал сметка, че той е много болен човек. Мистър Рафиъл го потвърди. Две години преди това лекарите му казали, че не му остава да живее и година, но по-късно разбрали, че смъртта може да дойде и доста по-късно заради необикновената му физическа сила. Попитах го какви са чувствата му към сина му.
— И какви бяха те? — попита мис Марпъл.
— Искате да знаете, нали? Аз също исках. Струва ми се, че той беше напълно откровен с мен, дори…
— Дори безмилостен, нали? — каза мис Марпъл.
— Да, мис Марпъл. Това е точната дума. Той беше безмилостен човек, но в същото време много честен и справедлив. Каза ми: „От години знам що за човек е синът ми. Не съм се опитвал да го променя, защото съм убеден, че това е невъзможно. Той просто е такъв и това е в природата му. Нечестен е. И е престъпник. Никой и нищо не може да му повлияе. Сигурен съм в това. В известен смисъл аз съм си измил ръцете. Макар и не открито, винаги е получавал нари, когато е имал нужда. Винаги е получавал правна и всякаква друга помощ, ако се е налагало. При всички случаи съм правил за него това, което е било възможно да се направи. Ако имах син, страдащ от някакво заболяване, епилепсия например, бих се грижил за него по същия начин. Ако синът ми е морално болен и не е възможно да се излекува, това е същото. Нито повече, нито по-малко. Какво мога да направя за него този път?“ Отговорих му, че зависи какво иска да постигне. „Не се затруднявам да отговоря — каза ми той. — Може да съм стар и недъгав, но много добре зная какво искам да направя. Искам да му помогна. Искам да го освободя от онова място. Искам да е свободен, за да е свободен да живее живота си както намери за добре. Ако трябва да продължава с безчестието така да бъде. Ще се погрижа за него колкото мога. Не искам да страда затворен заради една напълно естествена и нещастна грешка. Ако някой друг е убил онова момиче, искам истината да излезе наяве и да бъде призната от всички. За Майкъл искам справедливост. Но аз съм недъгав и много болен човек. Времето ми на този свят се измерва не с месеци и години, а със седмици.“ Предложих му да наеме адвокати, казах му, че зная една добра кантора, но той не ме остави да довърша. „Вашите адвокати са безполезни — каза ми. — Може и да ги наема, но няма да свършат никаква работа. Трябва да организирам каквото мога сам.“ Предложи ми голям хонорар, за да се заема да търся истината и да предприема каквото трябва, без да жаля средствата. „Аз самият — каза той, — не мога да направя нищо. Мога да умра всеки момент. Ще ви упълномощя да действате като мой главен помощник и ще се опитам да се свържа с една личност, която може да ви е от полза.“ И написа едно име. Мис Джейн Марпъл. Каза ми, че не иска да ми даде адреса ви и че предпочита да се срещнем на избрано от него място. След това ми каза за тази очарователна, невинна и безопасна обиколка на исторически постройки, замъци и градини и че ще ми осигури място за нея на определена дата. „Мис Джейн Марпъл — каза той след това — също ще бъде там. Ще се срещнете случайно и за всички тази среща ще бъде именно случайна.“