Трябваше сам да подбера най-подходящия момент, за да ви се представя, ако реша, че така е по-добре. Вече казах, че с моя познат нямахме никакви основания да подозираме в престъплението друг човек. Той вече бе разговарял с полицейския инспектор, натоварен със случая — много надежден полицай, с голям опит в подобни неща.
— Значи нямаше никой друг заподозрян? — попита мис Марпъл. — Някой друг приятел на момичето? Бивш приятел, който би могъл да е изместен от Майкъл Рафиъл?
— Не, нямаше нищо такова. Помолих мистър Рафиъл да ми разкаже за вас, но той не се съгласи да го направи. Каза ми само, че сте възрастна и че познавате хората много добре. Каза ми и още едно нещо… — той замълча.
— Какво беше това нещо? — попита мис Марпъл. — Знаете ли, аз притежавам естествено любопитство. Просто не мога да си представя, че имам някакво друго преимущество. Малко недочувам. Очите ми не са така добри, както някога. Наистина не мога да си представя какво друго преимущество бих могла да имам освен факта, че понякога съм в състояние да изглеждам съвсем глупава и простовата и че наистина съм това, което се нарича „стара бъбривка“. Такава съм. Това ли ви каза той?
— Не — отговори професор Уонстед. — Каза ми, че имате много остро усещане за злото.
— О! — възкликна мис Марпъл, малко разочарована.
Професор Уонстед я наблюдаваше.
— Не сте ли съгласна с това?
Мис Марпъл остана мълчалива доста време. След това каза:
— Може би е така. Да. Няколко пъти в живота си съм долавяла, че наблизо се извършва нещо лошо или че се намирам в присъствието на лош човек. — Тя го погледна и му се усмихна. — Знаете ли, това е все едно да си роден с много остро обоняние. Да доловиш, че в кухнята изтича газ, когато всички останали твърдят, че всичко е наред. Да различаваш един парфюм от друг без никакво усилие. Имах една леля — продължи мис Марпъл замислено, — която твърдеше, че може да усети по миризмата, когато някой лъже. Казваше, че миризмата се променяла съвсем отчетливо. Носовете им потрепвали и се появявала миризмата. Не зная дали е вярно или не, но в няколко конкретни случая тя се прояви наистина забележително. Веднъж каза на чичо ми: „Джак, не вземай на работа този младеж, с когото разговаря сутринта. През цялото време те лъжеше“. После това се оказа самата истина.
— Чувство за злото — каза професор Уонстед. — Е, ако почувствате някакво зло, кажете ми. Бих се радвал да науча. Аз самият не мога да се похваля с подобно нещо. Мога да доловя влошеното здраве, това да, но не и злото — и той почука челото си с пръст.
— Може би няма да е зле ако и аз ви разкажа накратко как се оказах въвлечена във всичко това — каза мис Марпъл. — Както знаете, мистър Рафиъл умря. Адвокатите му ме поканиха да се срещнем и ме запознаха с предложението му. Предадоха ми негово писмо, в което той не обясняваше нищо. След това в продължение на известно време не чух нищо повече. После получих писмо от фирмата, организираща тези обиколки, в което ме уведомяваха, че приживе мистър Рафиъл е запазил едно място за мен, тъй като знаел, че тази обиколка много ще ми допадне и искал да ме изненада. Наистина бях много изненадана, но реших, че това е първата стъпка, която трябва да предприема. Предположих, че по време на обиколката ще получа допълнителни указания, поне някакъв намек или знак. Мисля, че получих. Вчера, не, завчера, още с пристигането си, получих любезна покана от три дами, които живеят тук, да отседна при тях. Обясниха ми, че малко преди да умре мистър Рафиъл им е писал и ги е помолил да ме приемат в къщата си за два или три дни като негова стара приятелка, тъй като смятал, че изкачването до мемориалната кула, предвидено за престоя тук, не е най-подходящото нещо за възрастта ми.
— И приехте, че поканата е указание за това, какво трябва да правите?
— Разбира се — отговори мис Марпъл. — Не виждам никаква друга причина да уреди всичко това. Мистър Рафиъл не беше от хората, които правят благодеяния за нищо, просто от съчувствие към една стара дама, която не може да се изкачва по възвишения. Той е искал да отида там.
— Вие отидохте. А какво стана после?
— Нищо — отговори мис Марпъл. — Там имаше три сестри.
— Три странни сестри?
— Може би, но не мисля, че бяха. Не ми се сториха странни. Поне още не съм сигурна. Може и да са били… да са, искам да кажа. Изглеждат съвсем обикновени. Не са родени в тази къща. Тя е била на чичо им и са я наследили от него преди известно време. Разполагат с доста оскъдни средства, дружелюбни са и не са особено интересни. Различават се доста помежду си. Стори ми се, че не са познавали добре мистър Рафиъл. Разговорите ми с тях не доведоха до нищо съществено.