Колкото и погълната да беше от разговора, мис Марпъл не бе изоставила навика си да наблюдава. Улиците за нея винаги бяха интересен обект за наблюдение. Тя почти несъзнателно оглеждаше всички минувачи.
— Антея Брадбъри-Скот — онази с големия пакет. Предполагам, че отива до пощата. Тя е зад ъгъла, нали?
— Струва ми се малко безумна… — каза професор Уонстед. — С тази невчесана коса… при това сива… нещо като шекспировата Офелия на петдесет години.
— Аз също си помислих за шекспировата Офелия, когато я видях за първи път. Боже мой! Ще ми се да знаех какво трябва да направя сега. Да остана в този хотел още ден-два или да продължа с екскурзията. Това е все едно да търсиш игла в купа сено. Но ако ровиш в нея с ръка достатъчно дълго време, може и да откриеш нещо… дори и да се убодеш, докато търсиш…
ГЛАВА 13
Червено и черно каре
I
Мисис Сандборн се върна точно когато групата сядаше да обядва. Новините не бяха добри. Мис Темпъл още не беше дошла в съзнание и не можеше да се очаква, че състоянието й ще се подобри в рамките на няколко дни.
След като им съобщи това, мисис Сандборн заговори за практически въпроси. Предложи разписание на удобните влакове за онези, които желаеха да се върнат в Лондон, и подходящ план за възобновяване на пътуването на следващата сутрин. За следобеда предложи няколко възможни места за посещение — за малки групи с наети коли.
Професор Уонстед дръпна мис Марпъл настрана, когато излизаха от ресторанта.
— Може би желаете да почивате днес следобед — каза й той. — Ако не, ще ви потърся след един час… Има една интересна църква, която може би искате да разгледате…
— С удоволствие — отговори мис Марпъл.
II
Професор Уонстед дойде да я вземе в уреченото време и сега мис Марпъл седеше смълчана край колата.
— Помислих си, че може би ще ви е интересно да разгледате тази църква — обясни професорът. — И селото е много хубаво. Наистина няма причина да не разгледаме забележителностите наоколо, след като имаме тази възможност.
— Много мило от ваша страна, че ме поканихте — каза мис Марпъл.
Тя го погледна с обикновеното си безпокойство.
— Много мило. Но ми се струва, че това, което правим е… не, не искам да кажа безсърдечно, но… разбирате ме, нали?
— Уважаема мис Марпъл — отговори професор Уонстед, — колкото и тъжна да е тази злополука, мис Темпъл не беше ваша близка приятелка.
— Все едно — каза мис Марпъл, — благодаря за поканата.
Професорът отвори вратата и мис Марпъл се качи. Колко мило, наистина, че се бе сетил да покани една възрастна жена да разгледа забележителностите в околността. Реши, че е наел колата. Би могъл да покани някоя по-млада дама, по-интересна от нея и най-вече по-хубава. Докато караха през селото, мис Марпъл го погледна няколко пъти замислено. Той не я гледаше.
Когато излязоха от селото и тръгнаха по третокласното провинциално шосе, професорът се обърна към нея и каза:
— Боя се, че няма да разглеждаме никаква църква.
— Да — отвърна мис Марпъл. — Предполагах това.
— Сигурно е така.
— А къде отиваме, ако мога да попитам?
— В болницата в Каристаун.
— Там, където е настанена мис Темпъл ли? Едва ли имаше нужда да задава този въпрос.
— Да — отговори професорът. — Мисис Сандборн я видяла и ми донесе писмо от болницата. Току-що разговарях по телефона с болничната администрация.
— Подобрява ли се състоянието й?
— Не. Нещата не отиват на добре.
— Разбирам — отвърна мис Марпъл. — Надявам се да оздравее.
— Оздравяването й е много проблематично, но нищо не може да се направи. Не е изключено повече да не дойде в съзнание. Но може и да има моменти на проясняване…
— А защо ме водите там? — попита мис Марпъл. — Защо? С нея не сме близки, знаете това. Запознахме се на тази екскурзия.