— Да, знам това. Водя ви там, защото в един от интервалите, когато е била в съзнание, е питала за вас.
— Аха. Интересно защо е питала за мен? Защо си е помислила, че изобщо мога да й бъда полезна? Тя е проницателна жена. Голяма жена, така да се каже. Като директорка на „Фалоуфийлд“ тя е била изтъкната фигура в образователните среди.
— Предполагам, че това е най-доброто училище.
— Да. Мис Темпъл е голяма личност. Много образована жена. Специалността й е математика, но бих казала, че е завършен, първокласен педагог. Умеела е да открива способностите на ученичките си и да ги насърчава. И много други неща. Би било много тъжно и жестоко, ако умре — каза мис Марпъл. — Загубата ще бъде много голяма. Въпреки че е пенсионирана, тя все още има голямо влияние. Тази злополука… — мис Марпъл замълча. — Може би не желаете да говорим за нея?
— Мисля, че е по-добре да говорим. По склона се е изтъркаляла голяма скала. Подобни неща се случват, макар и доста рядко. Както и да е, научих нещо за злополуката.
— Някой ви е разказал какво се е случило? Кой беше той?
— Двамата млади… Джоана Крофърд и Емлин Прайс.
— И какво ви казаха те?
— Джоана ми каза, че й се сторило, че на склона е имало някой. Много високо. Тя и Емлин тръгнали по по-трудната пътека, която се вие по склона на възвишението. Когато излезли иззад един хребет, тя твърди, че видяла фигура на мъж или жена, очертана на фона на небето, която се е опитвала да изтъркаля един голям камък. Камъкът се е клател и най-накрая се е затъркалял — най-напред бавно, после набрал скорост. Мис Темпъл била на главната пътека в подножието точно отдолу и камъкът я ударил. Ако е направено умишлено… Вероятността да я улучи, разбира се, е много малка, но е факт, че камъкът я ударил. Ако това е умишлен опит за убийство на жената в подножието, той е много успешен.
— Мъж или жена е видяла Джоана? — попита мис Марпъл.
— За нещастие тя не може да каже със сигурност. Човекът е бил с джинси или някакви подобни панталони и с ярко поло на червени и черни квадрати. След като е бутнал камъка, е изчезнал почти веднага. Имала чувството, че е бил мъж, но не е съвсем сигурна.
— И смята, че е било опит за убийство? Колкото повече мисли за това, толкова повече се убеждава, че е било именно това. Момчето е съгласно с нея.
— Нямате ли идея кой би могъл да бъде?
— Никаква. Те също нямат. Може да е бил някой от спътниците ни, а може да е бил и съвсем непознат човек, запознат с програмата за деня и подбрал това място, за да извърши деянието си. Някой млад любител на насилието заради самото насилие. Или пък неин таен враг.
— Словосъчетанието „таен враг“ звучи доста мелодраматично — каза мис Марпъл.
— Да, така е. Кой би искал да убие една уважавана пенсионирана директорка на престижно училище? Ето на този въпрос трябва да намерим отговор. Възможно е, много малко, но все пак възможно, отговор на този въпрос да ни даде самата мис Темпъл. Може да е разпознала човека, бутнал камъка, а може и да знае кой й има зъб и защо.
— Вижда ми се невероятно.
— Съгласен съм с вас — каза професор Уонстед. — Просто не виждам кой би могъл да има причина да я убива и все пак, като се замисля… Тя е познавала толкова много хора… Толкова много хора, да се изразя така, са минали през ръцете й…
— Искате да кажете много момичета.
— Да, да. Това искам да кажа. Момичета и техните семейства. Директорката трябва да е знаела много неща. Например любовни приключения, неизвестни за семействата на ученичките й. Случва се, нали? При това много често. Особено през последните десет-двадесет години. Казват, че сега момичетата съзрявали по-рано. Физически това може би е така, но иначе съзряват късно. Остават с детската си психика по-дълго време. Даже дрехите им са детски, както и несресаните им коси. Дори късите поли според мен отразяват това боготворене на детството. Кукленските им роклички, шортите, всичко това е детско облекло. Те не искат да станат възрастни, не искат да поемат тази отговорност, но от друга страна, както всички деца и те искат да ги смятат за възрастни и да могат да правят всичко, което според тях правят те. Понякога това води до трагедии.
— Имате ли предвид някой конкретен случай?
— Не, не. Просто… как да се изразя… премислям отделните възможности. Не мога да повярвам, че Елизабет Темпъл е имала личен враг, при това толкова жесток и безмилостен, че да се възползва от случая, за да я убие. Какво мислите вие? — той погледна мис Марпъл. — Имате ли някакво предположение?
— За възможен мотив? Предполагам, че сте прав в разсъжденията си. Не е изключено мис Темпъл да е знаела нещо неудобно, дори опасно за някого, ако се разчуе.