— Точно това мисля.
— Значи — каза мис Марпъл, — изглежда сред спътниците ни има някой, който познава мис Темпъл. Някой, когото тя не е успяла да си спомни и да разпознае след известен брой години. Значи отново се връщаме към хората от автобуса. — Тя замълча. — Този пуловер, който споменахте… казахте, че е бил на червени и черни квадрати, нали?
— О, да. Пуловерът… — професорът я изгледа с любопитство. — Какво ви впечатли толкова?
— Много е биел на очи — отговори мис Марпъл. — Това заключих от думите ви. Прекалено лесно се е забелязвал. Толкова, че чак Джоана го споменава изрично.
— Така е. И какво ще кажете за това?
— Напомня ми сигнални флагчета — отговори мис Марпъл замислено. — Нещо, което ще бъде видяно, огледано, запомнено, разпознато…
— Да — каза професор Уонстед и я погледна окуражително.
— Когато се наложи да опишеш човек, когото си видял от известно разстояние, първото нещо, което ти идва наум, са дрехите. Не лицата, не походката, не ръцете, не краката. Червена барета, алена пелерина, кожено яке, пуловер на ярки червени и черни квадрати. Нещо прекалено забележимо, прекалено биещо на очи. И целта е не друга, а след като този пуловер бъде премахнат — изпратен по пощата някъде на стотици мили, изгорен, хвърлен в кофата за боклук, накъсан на парцали и унищожен, собственикът му да може да се представи за обличащ се скромно и семпло човек, който никога не би бил заподозрян и свързан с такава крещяща на цвят дреха. Този пуловер на квадрати не е случаен. Може би целта е била след време да бъде разпознат, но вече у друг човек.
— Звучи логично — каза професорът. — Както ви казах, „Фалоуфийлд“ не е далеч оттук. На шестнадесет мили е, струва ми се. Така че този район е на Елизабет Темпъл. Тя го познава добре и тук има много хора, които я познават.
— Да. Това разширява кръга на възможностите — каза мис Марпъл. — Съгласна съм, че е по-вероятно нападателят да е бил мъж, а не жена. Камъкът, ако става дума за умишлено деяние, разбира се, е изпратен надолу с голяма точност. Точността е повече мъжко, отколкото женско качество. От друга страна, не е изключено сред спътниците ни да е някоя от бившите й ученички или пък някоя от тях да я е видяла на улицата… Директорката на училището не се е променила много през последните десетина и повече години, така че няма да е трудно да я познаят докато самата тя не би познала лесно бившите си ученички. Може би някоя жена е разпознала бившата си директорка, а ако тя е знаела някаква компрометираща и опасна информация за нея… — Мис Марпъл въздъхна. — Самата аз не познавам тази част на Англия. А вие?
— Аз също — отговори професор Уонстед. — Не мога да твърдя, че познавам този район. Зная, че някои неща са се случили тук, но то е само защото ми ги казахте вие. Ако не се бях срещнал с вас, сега щях да знам още по-малко. А какво всъщност правите тук? Не сте наясно. Но са ви изпратили тук. Мистър Рафиъл се е погрижил да дойдете на тази екскурзия, да се срещнем… Минахме и през други места, спирахме и на други места, но всичко е било организирано така, че да останете два дни именно тук. Бяхте настанена у негови познати, които не биха отказали да изпълнят молбата му. Коя е причината за всичко това?
— Трябвало е да науча някои факти — каза мис Марпъл.
— За няколкото убийства, извършени преди толкова много години? — Професорът я изгледа със съмнение. — Но в това няма нищо необикновено. Подобни неща са се случвали и на много други места. Най-напред намират труп на изнасилено момиче, после още един, недалеч от първия, после още един примерно на двадесет мили… Един и същ почерк… От Джослин Сейнт Мери са изчезнали две момичета. Едното е това, за което говорим, чийто труп е бил намерен шест месеца по-късно, и което са видели в компанията на Майкъл Рафиъл…
— А другото?
— Името на другото е Нора Брод. Нора изобщо не е била „скромно момиче без приятели“. Може би последният от тях й е дошъл твърде много. Трупът й още не е намерен. Някой ден може би и това ще стане… Понякога минават и двадесет години — каза професорът и намали скоростта. — Пристигнахме. Ето там е болницата.
Той въведе мис Марпъл. Очевидно го очакваха. Влязоха в малка стая, където една жена стана от бюрото си, за да ги посрещне.
— Да… Професор Уонстед. А това е… това е… — тя се поколеба.
— Мис Джейн Марпъл — отговори професорът. — Разговарях със сестра Баркър по телефона.
— Да, наистина. Сестра Баркър спомена, че тя ще ви придружава.
— Как е мис Темпъл?
— Няма промяна, струва ми се. Боя се, че няма никакво подобрение. Ще ви заведа при сестра Баркър.