Сестра Баркър беше висока, слаба жена с нисък, властен глас и тъмносиви очи. Имаше навика да поглежда събеседника си за много кратко време и след това да отклонява погледа си, оставяйки го с впечатлението, че вече е успяла да си състави мнение за него.
— Как смятате да постъпим? — попита я професор Уонстед.
— Нека най-напред запозная мис Марпъл с положението. Трябва да ви уведомя, че пациентката ни, мис Темпъл, е в кома с кратки моменти на просветление. Тя идва в съзнание, разпознава обстановката и успява да каже по няколко думи. Но няма начин ние да я върнем в съзнание. Просто трябва да имаме търпение. Може би професор Уонстед вече ви е казал, че в един от тези моменти тя спомена името ви и че иска да говори с вас. След това отново изпадна в безсъзнание. Докторът реши, че ще е добре да се свържем със спътниците й. Професор Уонстед дойде, обясни някои неща и обеща да ви доведе. Боя се, че ще трябва да ви помолим да останете в болничната й стая и да имате готовност да запишете думите й, ако отново дойде в съзнание. За жалост, прогнозата не е никак добра. За да бъда докрай честна с вас, а това може би е най-добре тъй като не сте нейна близка или роднина, трябва да ви кажа, че според доктора състоянието й се влошава бързо и че не е изключено да умре без повече да дойде в съзнание. Нищо не може да се направи. Важно е някой да чуе какво иска да каже тя, но според доктора не бива наоколо да има много хора. Ако мис Марпъл се притеснява да остане сама в стаята й, вътре може да има и медицинска сестра, макар че тя няма да се вижда от леглото и ще се намеси само ако има нужда. Ще бъде в ъгъла, скрита зад параван. Дошъл е и представител на полицията, който също ще бъде в стаята, за да чуе думите й. Докторът смята, че е по-добре тя да не види и него. Ще види само вас — човека, когото очаква да види и който няма да я разтревожи така, че да забрави какво е искала да каже. Надявам се, че тази задача няма да ви се строи много трудна.
— О, не — отговори мис Марпъл. — Ни най-малко. Готова съм да направя каквото искате. Имам малък бележник и молив, които няма да се забелязват много. Все пак смятам, че за кратко време ще мога да запомня каквото ми казва, така че да не записвам прекалено явно пред нея. Можете да се доверите на паметта ми, а и не съм оглушала… Не в истинския смисъл на думата. Наистина, слухът ми не е какъвто беше някога, но ако седя близо до нея, ще чуя всичко, което каже, дори и да шепне. Свикнала съм да гледам болни хора.
Сестра Баркър отново стрелна с поглед мис Марпъл и кимна — този път с одобрение.
— Много мило от ваша страна — каза тя. — Убедена съм, че можем да разчитаме на помощта ви. Предлагам професор Уонстед да остане в чакалнята на долния етаж, откъдето ще го повикаме, ако се наложи. А сега, мис Марпъл, моля последвайте ме.
Мис Марпъл тръгна след сестра Баркър по дългия коридор и след малко влязоха в малка, добре обзаведена болнична стая. В полумрака, тъй като завесите бяха спуснати, лежеше мис Елизабет Темпъл. Имаше вид на статуя, но някак си се усещаше, че не е заспала. Дишаше неравномерно, на пресекулки. Сестра Баркър се наведе, за да я погледне, и махна на мис Марпъл да седне на стола до леглото. След това тръгна към вратата. Иззад паравана до изхода се показа млад мъж с бележник в ръка.
— Това е нареждане на лекаря, мистър Рекит — каза сестра Баркър.
Появи се и още една сестра.
— Повикайте ме, ако се наложи, сестра Едмъндс. И осигурете на мис Марпъл всичко, от което може да има нужда.
Мис Марпъл разкопча палтото си. В болничната стая беше топло. Сестрата се приближи, пое го от нея и отново се скри зад паравана, а мис Марпъл седна на стола. Погледна Елизабет Темпъл и си помисли, така, както и в автобуса, колко е хубава всъщност. Сивата й коса беше прибрана назад и й придаваше особено благороден вид. Хубава жена, личност. Колко жалко щеше да бъде, ако светът загуби Елизабет Темпъл.
Мис Марпъл намести възглавничката на гърба си, премести стола малко напред и се приготви да чака. Тя нямаше никаква представа дали щеше да има полза от това или не. Времето минаваше. Десет минути, двадесет минути, половин час, тридесет и пет минути… Тогава, съвсем неочаквано се чу глас. Нисък, пресипнал, но ясен. Предишната му звънкост беше изчезнала.
— Мис Марпъл…
Очите на Елизабет Темпъл бяха отворени и гледаха мис Марпъл. Умно, съсредоточено. Изучаваше лицето на жената край леглото й без никакви емоции или изненада. Просто я наблюдаваше. Напълно трезво. И заговори отново:
— Мис Марпъл? Вие ли сте мис Джейн Марпъл?
— Да, аз съм — отговори мис Марпъл. — Джейн Марпъл.